— Малко по-наляво! — извика след малко. — Там яма въже във водата. Наляво, господарю… наляво!
Промених посоката и посегнах слепешката. Почти бях загубил съзнание. Когато ръката ми стисна въжето, чух крясъци от борда. Обърнах се и погледнах. Нямаше и следа от Отоо. След миг той изскочи на повърхността. Двете му ръце бяха отхапани до китките, от тях бликаше кръв.
— Отоо! — извика ми тихичко. И аз видях в погЛеда му обичта, която трептеше и в гласа му.
Тогава, едва тогава, след толкова много години, той ме нарече с това име. — Сбогом, Отоо! — извика.
Сетне бе завлечен в дълбините, а мен ме вдигнаха на борда и там припаднах в прегръдките на капитана.
Така завърши своя живот Отоо, който ме спаси, направи ме човек и накрая отново ме спаси. Ние се срещнахме в безмилостен ураган и бяхме разделени от безмилостна акула след седемнадесет години другарство, каквото, смея да твърдя, никога не е съществувало между двама мъже, единия тъмнокож, а другия бял. Ако Йехова вижда от своя трон гибелта на всяка лястовичка, тогава и Отоо, единственият езичник от Бора Бора, няма да е между последните в неговото царство.