Парата не беше приятна. Това бяха изпарения на смъртта, претоварени с милиони и милиони микроби. Щом я видехме да се вдига от мъртвите и умиращите, пийвахме си още уиски и обикновено обръщахме по две-три чаши почти без да го разреждаме с вода. Освен това възприехме правилото да пием още по няколко чаши всеки път, когато хвърляха мъртвите на акулите, които гъмжаха около нас.
Така мина една седмица, докато уискито свърши. И добре стана, че свърши, иначе нямаше да съм жив сега. Само трезвен човек можеше да преживее това, което последва, и ще ме разберете, като ви спомена незначителния факт, че единствено двама души можаха да го преживеят. Другият човек беше езичникът — поне така чух да го нарича капитан Удуз в момента, когато за първи път си дадох сметка за съществуването му. Но да си дойда на думата.
Именно в края на седмицата, когато нямаше вече уиски и търговците на бисери бяха трезви, случайно погледнах барометъра, който висеше при входа на кабината. Нормално край островите Паумоту той показваше 29,90, а доста обичайно беше да го видиш да се колебае между 29,85 и 30,00 или дори 30,05; но да го видиш, както го видях аз, паднал на 29,62, беше достатъчно, за да изтрезнее и най-пияният търговец на бисери, който е изпепелявал някога с шотландско уиски микроби на едрата шарка.
Обърнах внимание на капитан Удуз върху този факт, но узнах, че и той наблюдавал как барометърът пада от няколко часа. Можеше да се направи съвсем малко, но той го направи много добре, ако вземем под внимание обстоятелствата. Свали леките платна, скъси останалите, както се налагаше пред буря, опъна въжета, за да може човек да се държи, и зачака вятъра. Грешката му беше в това, което направи, след като излезе вятърът. Той обърна шхуната така, че вятърът да я духа откъм лявата носова част, и я спря, което беше правилно да се направи на юг от екватора, ако — и тъкмо там беше цялата грешка, — ако не се намираш точно на пътя на урагана.
А ние бяхме точно на пътя му. Можех да го разбера по непрекъснато засилващия се вятър и по също тъй непрекъснатото падане на барометъра. Казах му да обърне така, че вятърът да ни духа откъм лявата кърмова част, докато барометърът престане да пада, и тогава да спре. Спорихме и накрая той изпадна в истерия, но въпреки това не пожела да се помръдне. Най-лошото беше там, че не можах да убедя останалите търговци на бисери да ме подкрепят. Кой съм аз, та да зная за морето и навиците му повече от един капитан със съответна подготовка — положително си мислеха те.
Разбира се, морето страхотно се развълнува от вятъра и аз никога не ще забравя първите три вълни, които се удариха в „Пьотит Жан“. Тя престана да слуша кормилото, както става с корабите, когато ги спрат, и първата вълна помете всичко от палубата. Опънатите въжета можеха да послужат само на силните и здравите, но не бяха много от полза дори за тях, а жените и децата, бананите и кокосовите орехи, прасетата и пътните сандъчета, болните и умиращите се затъркаляха в плътна, вряскаща маса.
Втората вълна заля палубата на „Пьотит Жан“ до перилата и когато кърмата й потъна надолу, а носът подскочи към небето, целият нещастен товар от живи същества и багаж полетя назад. Това беше поток от човешки тела. Хората се носеха напред с главата, напред с краката, на една страна, премятаха се, превиваха се, кривяха се, гърчеха се и се сплескваха. От време на време някой се улавяше за
пилерсите или въжетата, но тежестта на телата зад него не му позволяваше да се задържи.
Видях едного да полита с главата напред право срещу кнехтовете на десния борд. Главата му се спука като яйце. Разбрах какво ни очаква и скочих върху покрива на кабината, а оттам върху самото главно платно. А Чун и един от американците се опитаха да направят същото, но аз бях с един скок пред тях. Американецът бе отнесен и изхвърлен през кърмата като сламка. А Чун се хвана за една от ръчките на щурвала и увисна на него. Но една снажна вахине1 от Раротонга се блъсна в него и обви ръка. около врата му. Той се вкопчи с другата си ръка в туземеца кормчия, обаче тъкмо в този миг шхуната рязко се наклони на десния си борд.
Потокът от човешки тела и вода, устремил се по прохода между кабината и перилата на левия борд, рязко промени посоката си и се понесе към десния борд. И тримата бяха отнесени — жената, А Чун и кормчията — и мога да се закълна, че видях А Чун да ми се усмихва с философско смирение, когато се преметна през перилата и изчезна.
Третата вълна — най-голямата — не направи толкова много пакости. Докато тя пристигне, почти всички се бяха заловили за такелажа. На палубата оставаха не повече от десетина задъхващи се, полу-удавени, зашеметени нещастници, които се търкаляха насам-натам или се мъчеха да допълзят до някое сигурно място. Те изчезнаха зад борда, както изчезнаха и останките на последните две лодки. В затишията между вълните другите търговци на бисери и аз успяхме да приберем петнадесетина жени и деца в кабината и запушихме всичките й отвори. В края на краищата това изобщо не помогна на нещастниците.