„Пьотит Жан“ ли? Не знам. Езичникът ми каза после, че и той не знае. Тя буквално бе разломена, разцепена на парчета, разбита на трески, унищожена. Когато дойдох на себе си, бях във водата и машинално плувах, макар да бях почти две трети удавен. Как съм се озовал там, не можех да си спомня. Спомнях си как „Пьотит Жан“ хвръкна на парчета, вероятно в същия миг, когато някакъв удар ме е лишил от съзнание. Но сега бях във водата и не ми оставаше нищо друго, освен да се боря докрай, при все че изходът от тази борба беше почти безнадежден. Вятърът духаше отново, вълнението беше много по-малко и не тъй стихийно и аз разбрах, че съм отминал центъра. За щастие наоколо нямаше акули. Ураганът бе разпръснал хищната орда, която бе обкръжила кораба на смъртта и се бе нахранила с мъртвите.
Беше към пладне, когато „Пьотит Жан“ се разби на парчета и сигурно бяха минали два часа, когато видях наблизо един от нейните люкове. По това време валеше силен дъжд и аз се сблъсках с този капак съвсем случайно. Късо парче въже се бе проточило от халката и разбрах, че ще издържа поне един ден, ако не се върнат акулите. След три часа, а може би и след малко повече, както плувах, вкопчен в капака, и съсредоточавах със затворени очи всичките си сили върху задачата да вдишам достатъчно въздух, за да се държа на повърхността, но в същото време да не нагълтам много вода, та да се удавя, стори ми Се, че чувам гласове. Дъждът бе спрял, вятърът и вълнението чувствително намаляваха. На по-малко от двадесет фута от мен на друг люков капак видях капитан Удуз и езичника. Биеха се заради капака — французинът поне се биеше.
— РаГеп пой!1 — изкрещя той и в същия миг го видях да рита туземеца.
Капитан Удуз бе загубил всичките си дрехи освен обувките, а те бяха тежки, високи. Беше жесток ритник, защото улучи езичника по устата и края на брадичката и почти го зашемети. Очаквах туземецът да си отмъсти, но той само плуваше с отчаян вид около капака на безопасно разстояние от десетина фута. Всеки път, когато някоя вълна го изтласкваше по-наблизо, французинът, хванал се с ръце за капака, го риташе с двата си крака. Освен това при
——
1 РаКеп по!г (фр.) — чернокож езичник. Б. пр.
всеки ритник наричаше този канака1 „мръсен езичник“.
— Ей сега ще дойда и ще те удавя, бяло говедо такова! — креснах аз.
Единственото нещо, което ми попречи да отида, беше, че се чувствувах твърде уморен. Само при мисълта за усилието да плувам дотам ми ставаше лошо. Затова извиках туземеца и разделих своя капак с него. Той ми каза, че се казва Отоо; каза ми още, че е родом от Бора Бора, най-западния от Дружествените острови. Както разбрах после, той докопал капака пръв и когато след известно време виДял капитан Удуз, предложил му да го разделят, а сетне бил изритан в знак на благодарност.
Така Отоо и аз се събрахме за първи път. Той не обичаше да се бие. Беше въплъщение на кротост и нежност, едно обично създание, макар че на ръст беше близо шест фута и имаше мускули на гладиатор. Не обичаше да се бие, но не беше и страхливец. Имаше сърце на лъв и през последвалите години съм го виждал да се излага на опасности, на каквито аз не бих и помислил да се изложа. Искам да кажа, че макар да не обичаше да се бие и винаги да избягваше предизвикателствата, никога не бягаше от разправията, след като бе започнала. А почнеше ли Отоо да се бие, това значеше: „Пази се!“ Никога не ще забравя какво направи той с Бил Кинг. Това се случи в немско Самоа. Бил Кинг се славеше като шампион от тежка категория на американския военен флот. Това беше огромно мъжище, истинска горила, един от онези буйствуващи типове, които удрят много сръчно наляво и надясно. Кавгата бе подхваната от Бил и едва след два ритника и един удар Отоо реши, че трябва да се бие. Струва ми се, че цялата работа не продължи и четири минути, но след като те изтекоха, Бил Кинг беше злополучен притежател на четири счупени ребра, счупена ръка и изкълчена плешка. Отоо не разбираше нищо от правилата на бокса. Беше просто варварин и Бил Кинг трябваше да лежи около три месеца, докато се съвземе от варварския побой, който си навлече този подир обед на брега край Апия.
——
1 Канака — туземец от Хавайските острови, полинезиец. Б. пр.
Но аз изпреварвам развоя на разказа си. Ние деляхме капака. Единият се просваше на капака и почиваше, докато другият, до гуша във водата, само се държеше за него с ръце. Така на смени, ту на капака, ту във водата, ние се носихме две денонощия по океана. Към края почти през цялото време аз не бях на себе си, а имаше моменти, когато чувах Отоо да бръщолеви и да бълнува на родния си език. Благодарение на непрекъснатото потапяне не умряхме от жажда; при все че морската вода и слънчевият зной чудесно ни осолиха и обгориха.