Накрая Отоо ми спаси живота, защото, когато дойдох на себе си, видях, че лежа на брега, на двадесетина фута от водата, заслонен от слънцето с един-два палмови листа. Никой друг освен Отоо не би могъл да ме довлече там и да забучи листата, за да ми пазят сянка. Той лежеше до мене. Пак загубих съзнание, а когато отново се свестих, беше прохладна и звездна нощ и Отоо притискаше към устните ми пълен със сок кокосов орех.
Ние бяхме единствените, които оцеляха от хората на „Пьотит Жан“. Вероятно капитан Удуз бе загинал от изтощение, защото след няколко дена морето изхвърли на брега капака му, но без него. Отоо и аз живяхме при туземците на атола една седмица; после един френски кръстосвач ни прибра и заведе в Таити. Обаче междувременно ние извършихме церемонията „размяна на имената“. В Южните морета тази церемония сближава двама мъже повече от родни братя. Това стана по мой почин и Отоо се захласна от възторг, когато му го предложих.
— Право е — каза той на таитянски. — Защото два дена заедно чакахме думата на смъртта.
— Но смъртта се запъна на тая дума — усмихнах се аз.
— Ти постъпи смело, господарю — отговори Отоо, — и смъртта не беше толкова подла, та да изрече думата си.
— Защо ме наричаш „господарю“? — попитах оскърбено. — Ние си разменихме имената. Аз съм за тебе Отоо. Ти си за мене Чарли. И между нас двамата ти ще бъдеш завинаги Чарли, а пък аз Отоо. Така повелява обичаят. А когато умрем, ако наистина се случи да се срещнем отвъд звездите и небето, ти пак ще бъдеш за мен Чарли и аз за теб Отоо.
— Да, господарю — отговори той и очите му заблестяха, насълзени от радост.
— Ето как! — възкликнах с негодувание.
— Има ли значение какво мълвят устните ми? — възрази той. — Това го правят само устните. Но аз винаги ще мисля Отоо. Всеки път, когато помисля за себе си, ще мисля за теб. Всеки път, когато хората ме нарекат с името ми, ще мисля за теб. И отвъд небето и звездите винаги и за вечни времена ти ще бъдеш за мен Отоо. Добре ли е така, господарю?
Скрих усмивката си и отговорих, че е добре.
Разделихме се в Папеете. Аз останах там, за да възстановя силите си, а той замина с един катер за родния си остров Бора Бора. След шест седмици се върна. Бях изненадан, защото ми бе разправял за жена си и бе споменал, че ще се откаже вече от далечни плавания.
— Къде отиваш, господарю? — попита след първите приветствия.
Свих рамене. Това беше труден въпрос. .
— По целия свят — отговорих, — по целия свят, по цялото море и по всички острови в морето.
— Ще дойда с теб — простичко рече той. — Жена ми е умряла.
Никога не съм имал брат, но ако се съди по братята на други хора, които съм виждал, съмнявам се дали някой е имал някога брат, който е бил за него това, което Отоо беше за мене. Беше ми и брат, и баща, и майка. И едно зная: аз станах по-честен и по-добър благодарение на Отоо. Малко ме беше грижа за другите, но трябваше да остана честен в очите на Отоо. Заради него не смеех да се опетня. Той ме превърна в свой идеал, като ме изтъка, боя се, главно от собствената си обич и обожание; а имаше моменти, в които съм бил пред прага на преизподнята и съм бил готов да се хвърля надолу с главата, ако не бе ме спирала мисълта за Отоо. Той се гордееше с мене и аз се проникнах от това чувство дотам, че едно от основните правила на личния ми кодекс стана да не върша нищо, което би накърнило тази негова гордост.
Естествено, не можех да разбера веднага чувствата, които той хранеше към мене. Отоо никога не
критикуваше, никога не порицаваше: постепенно ми стана ясно какво възвишено място ми бе отредил той и постепенно започнах да схващам каква болка можех да му причиня, ако поне с нещичко не се покажех в най-добра светлина.
Седемнадесет години не се разделихме; седемнадесет години той не се отделяше от мене, бдеше над мене, докато спях, лекуваше ме от треска, цереше раните ми… и получаваше рани, богато се биеше заради мен. Постъпваше на същите кораби с мене и заедно кръстосвахме Тихия океан от Хавай до Сидней и от протока Торес до островите Галапагос. Превозвахме отвлечени черни работници от Новите Хебредн и островите Лайя на запад чак до архипелага Луизиада, до Нова Британия, Нова Ирландия и Нови Хановер. Три пъти претърпяхме крушение — край островите РилбърТ; .край групата Санта Крус и край Фиджи. Купувахме и прибирахме всичко, което обещаваше по някой долар: бисери и бисерни миди, копра, трепанги1, костенуркови коруби и изхвърлени от морето отломки от корабокрушения.