А през цялото време, както научих после, завещанието му, съставено от Карудърс, което ме правеше единствен негов наследник, е лежало в касата на американския консул.
Но дойде краят, както идва край на всички човешки връзки. Това се случи на Соломоновите острови, където бяхме вършили най-големи дързости през дръзките си младини и където се бяхме озовали отново — главно за удоволствие, а между другото, за да пообиколим нашите владения на остров Флорида и да проверим възможностите за лов на бисери в протока Мболи. Стояхме на котва в Саво, където се бяхме отбили, за да си купим някои редки предмети.
Трябва да знаете, че Саво гъмжи от акули. Обичаят на рунтавите чернокожи да погребват мъртъвците си в морето не е отучил акулите да използуват близките води за свои сборища. Съдбата пожела на връщане да съм в мъничко, претоварено туземно кану и то да се преобърне. Четирима чернокожи и аз бяхме в него или по-скоро бяхме се вкопчили в него. Шхуната беше на стотина ярда. Тъкмо виках да пратят лодка, когато един от чернокожите започна да пищи. Беше се хванал за края на малкото кану, и той, и тази част на лодката няколко пъти потънаха под повърхността. После той се пусна и изчезна. Отвлече го акула.
Останалите трима диваци се опитаха да се покатерят от водата върху дъното на преобърнатото кану. Закрещях и ударих най-близкия с юмрук, но нямаше полза. Бяха загубили и ума и дума. Малкото кану с мъка би издържало и един от тях. Под тримата то се обърна, килна се на една страна и те отново паднаха във водата.
Отделих се и заплувах към шхуната, като се надявах, че ще ме приберат с лодката, преди да стигна до кораба. Един от диваците предпочете да дойде с мене и ние плувахме мълчешката един до друг, като от време на време потапяхме лица във водата и се оглеждахме за акули. Писъците на човека, останал при преобърнатото кану, ни известиха, че загива.
Тъкмо се взирах във водата, когато видях голяма акула да минава точно под мене. Беше дълга цели шестнадесет фута. Видях как стана всичко. Тя хвана чернокожия през кръста и го повлече, а нещастникът, с глава, рамене и ръце над водата, надаваше през цялото време сърцераздирателни вопли. Акулата го влачи така.няколкостотин фута, след това го завлече под повърхността.
Плувах настървено напред с надеждата, че това е била последната акула. Но имало още една. Дали беше същата, която бе нападнала туземците преди, или някоя, която се бе наяла другаде, не зная. Във всеки случай тя не бързаше като другите. Не можех да плувам много бързо, защото посвещавах голяма част от усилията си да следя къде е. Наблюдавах я, когато ме нападна за първи път. За щастие успях да я хвана с две ръце за носа и макар че устремът й щеше без малко да ме удави, сполучих да се опазя. Тя се извъртя настрана и започна да ме обикаля в кръг. Още веднъж се избавих от нея със същата маневра. Третото връхлитане не сполучи и за двете страни. Акулата изви тъкмо когато ръцете ми трябваше да я хванат за носа, но грапавата като гласпапир кожа (аз бях по фланелка без ръкави.) смъкна кожата на едната ми ръка от лакътя до рамото.
По това време бях вече дапнал и загубих всяка надежда. До шхуната все още оставаха стотина фута. Лицето ми беше във водата и аз наблюдавах как акулата се обръща за ново нападение, когато видях помежду ни да минава кафяво тяло. Беше Отоо.
— Плувай към шхуната, господарю! — каза той. Говореше весело, сякаш ставаше дума за някаква шега. — Аз познавам акулите. Акулата е мой брат.
Подчиних се и заплувах бавно напред, а Отоо плуваше около мене, като гледаше да е винаги между мене и акулата, отбиваше нападенията й и ме ободряваше.
— От шхуната са чули и сега се мъчат да спуснат лодката с въжета — обясни той след около една минута и се гмурна, за да отбие още едно нападение.
Когато шхуната беше на тридесет фута, бях почти загубен. Едва можех да се движа. От борда ни хвърляха въжета, но те все не стигаха до нас. Разбрала, че не я нападат, акулата стана по-дръзка. Няколко пъти щеше да ме хване, но Отоо винаги се озоваваше пред нея миг преди да е станало твърде късно. Разбира се, Отоо можеше да се спаси, стига да поискаше. Но той не ме оставяше.
— Сбогом, Чарли! С мен е свършено! — едва успях да изрека аз.
Чувствувах, че е дошъл краят, че след миг ще вдигна ръце и ще потъна.
Но Отоо се изсмя в лицето ми и каза:
— Ще ти покажа нов фокус. Ще накарам акулата да и прилошее!
Той остана зад мен, на мястото, откъдето акулата се готвеше да се нахвърли върху ми.