Фишер преглътна залъка си.
— Семеен отличителен белег — обясни той. — Ние, Фишерови, сме прочути с яденето.
— Би трябвало да се издигне паметник на семейството ви — каза покъртен Фабиан.
Фишер се завъртя неспокойно на стола си.
— Докато не съм забравил, Кунце е нарисувал поредица вестникарски реклами, за която трябва да изготвим римувани двустишия. Това сигурно ви иде отръки.
— Вашето доверие ми прави чест — каза Фабиан, — но аз имам да се оправям още с рекламния текст към фотомонтажния плакат. През това време вие спокойно творете. Защото каква полза за вас и за многоуважаемия ви род от тия закуски, ако римите не вървят?
Той погледна през прозореца към цигарената фабрика и се прозина. Небето беше сиво като асфалт на колодрум. Фишер сновеше насам-натам, щедро раздаваше бръчките на силното си незадоволство и търсеше рими.
Фабиан разгъна един плакат, закачи го на стената с кабърчета, застана точно в противоположния ъгъл на стаята и впери поглед в плаката, който представляваше снимка на Кьолнската катедрала и една сътворена от художника цигара, която по височина не отстъпваше на катедралата. Записа в бележника си: „Нищо не надвишава… Издига се колкото… Надминава всичко… Абсолютно недостижима…“ Изпълняваше добросъвестно дълга си, при все че сам не разбираше защо.
Фишер не намираше нито рими, нито покой. Той подхвана разговор:
— Бертух разправя, че пак предстояли уволнения.
— Възможно е — каза Фабиан.
— С какво ще се заловите, ако ви изхвърлят оттук? — запита събеседникът му.
— Да не би да си въобразявате, че от конфирмацията8 насам цял живот съм се занимавал само с това да правя добра реклама за лоши цигари? Ако изхвръкна оттук, ще си потърся нова професия. Какво значение има за мен дали ще е една повече или една по-малко.
— Разкажете ми нещо за себе си — помоли го Фишер.
— През време на инфлацията ми бяха поверени борсовите книжа на едно акционерно дружество. Всекидневно трябваше да изчислявам по два пъти действителната им стойност, за да знаят хората размера на капитала си.
— А после?
— После скътах малко пари и си купих едно зарзаватчийско дюкянче.
— Защо пък точно зарзаватчийско дюкянче?
— Защото бяхме гладни! Над витрината пишеше: „Магазин за деликатеси на доктор Фабиан“. Сутрин, още по тъмно, отивахме с една раздрънкана ръчна количка на градското пазарище.
Фишер се надигна от стола си.
— Как? Значи освен това сте и доктор?
— Взех си докторския изпит през същата година, когато бях назначен за писар в панаирното управление, за да надписвам пликове.
— На каква тема беше дисертацията ви?
— Озаглавена беше „Заеквал ли е Хайнрих фон Клайст?“ Отначало възнамерявах, изследвайки стила на Ханс Сакс, да докажа, че е бил дюстабанлия. Само че предварителната подготовка продължи твърде дълго. Хайде сега стига! По-добре отдайте се на поезията!
Той се умълча и почна да снове пред плаката. Фишер любопитно поглеждаше към него. Но не посмя да поднови разговора. Извърна се с въздишка на стола си и заоглежда римите, които бе нахвърлял. Реши да римува „цигара“ с „прекара“, оглади с ръка листа пред себе си, осланяйки се на вдъхновението, притвори очи.
Тъкмо в този миг телефонът иззвъня. Фишер вдигна слушалката и каза:
— Да, тук е. Един момент, доктор Фабиан ей сега ще ви се обади.
А на Фабиан каза:
— Приятелят ви Лабуде.
Фабиан взе слушалката.
— Здравей, Лабуде, какво има?
— Откога тия мухльовци в цигарената фабрика почнаха да те титулуват? — запита приятелят му.
— Пораздрънках се малко и издадох тайната.
— Пада ти се тогава! Можеш ли да наминеш днес при мен?
— Ще дойда.
— В квартира номер две. Довиждане!
— Довиждане, Лабуде!
Той окачи слушалката. Фишер го хвана за ръкава.
— Нали тоя господин Лабуде е ваш приятел? Защо не му говорите на малкото име?
— Защото си няма — рече Фабиан. — На времето родителите му забравили да го кръстят.
— Ама изобщо ли няма малко име?
— Не, представете си! От години вече се мъчи да се снабди допълнително, но полицията не му разрешава.
— Вие ми се подигравате! — извика обидено Фишер.
Фабиан го потупа насърчително по рамото и каза:
— Ама и вие сте един, всичко забелязвате.
След това отново се залови с Кьолнската катедрала, написа няколко рекламни текста и ги занесе на директора Брайткопф.
— Бихте могли да помислите и за един малък хубав конкурс — каза директорът. — Проспектът ви за търговците на дребно много ни се хареса.
Фабиан леко се поклони.
— Трябва ни нещо ново — продължи директорът. — Било конкурс, било нещо друго от тоя сорт. Но да не бъде свързано с никакви разноски, разбирате ли? Неотдавна контролният съвет заяви, че навярно ще се наложи да намали наполовина бюджета за рекламата. Можете сам да си представите какво ще означава това за вас. Нали? И така, млади приятелю, залавяйте се за работа! Донесете ми скоро нещо ново. Но повтарям: колкото е възможно по-евтино. Довиждане!