— Да си чул нещо за тайния съветник? Прочел ли е дисертацията ти?
— Не. Той няма време, затънал е до гуша в промоции, изпити, лекции, упражнения и заседания в сената. Докато успее да прочете докторската ми работа, отдавна ще съм пуснал брада до коленете.
Лабуде си наля още коняк и отпи от него.
— Само недей да нервничиш. Тия умници ще има да се чудят как си успял от събраните съчинения на Лесинг да реконструираш мозъка и мисловните процеси на тоя човек, когото те — преди да се явиш ти — са представяли като някакъв „разум със свободно движение“ и никога не са го разбирали.
— Боя се, че ще се зачудят прекалено много. Да даваш психологическа оценка на вече канонизираната логика на един покоен писател, да откриваш грешки в мисълта му и да ги третираш индивидуално и като смислени процеси, да показваш в лицето на един отдавна общопризнат класик типа на гениалния човек, колебливо застанал на синора между две епохи — всичко това са неща, които могат само да ги ядосат. Нека изчакаме. Да оставим на мира прекалено мъдрия саксонец. Цели пет години го рязах на парчета, разглобявах го на съставните му части и го сглобявах отново! Превъзходно занимание за един възрастен човек — да се рови в осемнадесетия век като в кошче за боклук! Вземи си чаша!
Фабиан взе от шкафа една чаша за ликьор и си наля. Лабуде гледаше пред себе си.
— Тая сутрин присъствувах, като арестуваха в народната библиотека някакъв професор. Синолог9. От една година насам крадял от библиотеката редки печатни материали и картини и ги продавал. Когато го арестуваха, побледня като платно и дори приседна на стълбата. Дадоха му да пие студена вода. След това го отмъкнаха.
— Сбъркал си е професията — каза Фабиан. — Защо му е трябвало най-напред да учи китайски, щом в края на краищата живее от кражби? Зле вървят работите. Сега вече и филолозите крадат.
— Изпий си чашата и да вървим! — извика Лабуде.
Минаха покрай сградата на пазарището, през хиляди отвратителни миризми, и се отправиха към автобусната спирка.
— Ще идем в „Хаупт“ — каза Лабуде.
Пета глава
И сега, както всяка вечер, в залите на „Хаупт“ имаше „плажно увеселение“. Точно в десет часа от галериите слязоха в индийска нишка две дузини леки момичета. Бяха с пъстри бански костюми, три четвърти чорапи, навити надолу, и обувки с високи токове. Всяка, която се разсъблечеше така, биваше допускана свободно в заведението и получаваше една ракия безплатно. Ако се вземеше пред вид упадъкът в занаята, тия привилегии не бяха за пренебрегване. Отначало момичетата почнаха да танцуват едно с друго, та да има какво да видят мъжете.
Тая придружена от музика панорама на пищна женственост развълнува скупчените около бариерата продавачи, книговодители и дребни търговци. Ръководителят на танците извика, че вече може да се щурмуват дамите, и това незабавно стана. Предпочетени бяха най-дебелите и най-нагли особи. Нишите бързо се запълниха. Бардамите манипулираха с червилата си. Оргията можеше да започне.
Лабуде и Фабиан седяха до естрадата. Обичаха това заведение, защото мястото им не беше тук. Сигналното табло на телефона, сложен на тяхната маса, светеше непрекъснато. Апаратът бръмчеше. Искаха да говорят с тях. Лабуде вдигна слушалката и я пъхна под масата.
Тъй отново имаха спокойствието си. Защото останалият шум, музиката, смеховете и песните не ги засягаха лично и не можеха да им пречат.
Фабиан започна да разказва за нощното дежурство в редакцията, за цигарената фабрика, за лакомото семейство Фишер и за Кьолнската катедрала. Лабуде погледна приятеля си и каза:
— Най-после би трябвало да напреднеш и ти.
— Но аз нищо не умея.
— Умееш много неща.
— Та то е едно и също — рече Фабиан. — Умея много и не искам нищо. За какво да напредвам? В името на какво и срещу какво? Да предположим наистина, че ме бива за нещо. Къде е системата, в която да прилагам способностите си? Няма я и нищо няма смисъл.
— Все пак. Така например се печелят пари.
— Аз не съм капиталист!
— Тъкмо защото не си — позасмя се Лабуде.
— Като казвам, че не съм капиталист, имам пред вид следното: чисто и просто в мозъка ми липсва съответният паричен център. За какво да печеля пари? Какво да правя с парите? Не е необходимо човек да напредва, за да бъде сит. Дали ще пиша адреси, или ще съчинявам текстове за плакати, или ще търгувам с цветно зеле, е изобщо и за мен лично абсолютно безразлично. Нима това са задачи за един възрастен човек? Къде е разликата между цветното зеле на едро или на дребно? Повтарям ти, не съм капиталист! Не искам лихви и не ламтя за принадена стойност.