Управителят на заведението запуши устата й с ръка, но тя разбра движението му съвсем другояче и веднага му се обеси на врата. В същия миг зърна Фабиан, който гледаше към нея, и се откъсна от управителя.
— Тебе те познавам! — изкрещя тя и поиска да се прехвърли през оградата при него.
Но междувременно войникът се беше съвзел и двамата с управителя я хванаха и я притиснаха на един стол. В залата отново свиреха и танцуваха.
Докато се разиграваше тази сцена, Лабуде плати, даде малко пари на Паула и на дебелата, хвана здраво Фабиан и го помъкна след себе си.
В гардероба го запита:
— Наистина ли те познава?
— Да — каза Фабиан. — Казва се Мол, мъжът й е адвокат и е готов да заплати всяка сума на оня, който ще спи с нея. Ключовете на това странно семейство са още в джоба ми. Ето ги.
Лабуде грабна ключовете и извика: „Ей сега ще се върна!“ и както беше с шапка и палто, се втурна обратно в заведението.
Шеста глава
Когато се намериха на улицата, Лабуде ядосано запита:
— Имал ли си нещо общо с тая побъркана жена?
— Не. Само бях в апартамента й. Внезапно се появи някакъв мъж и заяви, че бил неин съпруг, но че това не бивало да ме смущава. После ми издекламира необикновения договор, който двамата били сключили. И накрая аз си отидох.
— А защо взе ключовете?
— Защото външната врата беше заключена.
— Страхотна жена! — каза Лабуде. — Беше се проснала съвсем пияна на масата и аз бързо тикнах ключовете в чантата й.
— Нима не ти се хареса? — запита Фабиан. — Но тя е много внушителна с телосложението си. Към него дръзкото й лице на ученичка изглежда очарователно неподходящо.
— Ако беше грозна, ти отдавна щеше да си оставил ключовете при портиера.
Лабуде продължи да тегли своя приятел след себе си. Бавно завиха по съседната уличка, минаха покрай един паметник, върху който стоеше господин Шулце-Делич, а след това — край Бранденбургския музей. Каменният Ролан мрачно се облягаше в своя обрасъл с бръшлян ъгъл, по Шпрее жаловито виеше някакъв параход. Спряха на моста и се загледаха в тъмната река и в крайбрежните складове, по чиито стени нямаше прозорци. Небето над „Фридрихщадт“ пламтеше.
— Драги Щефан — каза Фабиан тихо, — трогателно е колко много се грижиш за мен. Но аз не съм по-нещастен от нашето време. Нима искаш да ме направиш по-щастлив от него? Дори да ми намериш директорски пост или цял милион долари, или една почтена жена, която да мога да обичам, или пък и трите неща заедно, пак няма да ти се удаде.
Малко черно корабче с червен фенер на кърмата плуваше по реката. Фабиан сложи ръка на рамото на своя приятел.
— Като ти казах преди малко, че прекарвам времето си, за да следя любопитно има ли светът заложби да стане почтен, това беше истина само наполовина. И друга причина има, за да пилея времето си така. Аз се мотая и чакам пак тъй, както преди години, през войната, когато знаехме: ей сега ще ни мобилизират. Спомняш ли си? Пишехме съчинения и диктовки, учехме привидно, ала ни беше все едно учим ли, или не. Нали трябваше да идем на война. Нима не бяхме всички под огромен стъклен похлупак, от който бавно, но непрекъснато изсмукваха въздуха? Тогава почнахме да скачаме; но не скачахме, защото ни беше весело, а защото не ни достигаше въздух. Помниш ли? Не искахме да изпуснем нищо, овладени бяхме от опасен глад за живот, защото смятахме, че сме осъдени на смърт и че това е последното ни ядене преди екзекуцията.
Лабуде се облегна на перилата и впери поглед надолу към Шпрее. Фабиан развълнувано сновеше насам-натам, сякаш се разхождаше в стаята си.
— Спомняш ли си? — запита той. — А половин година след това бяхме готови за поход. Дадоха ми осем дни отпуск и заминах за Граал. Отидох в Граал, защото бях ходил там някога, като дете. Отидох в Граал, беше есен, разхождах се тъжно по меките пътеки в елховите гори. Балтийско море бе като полудяло, а курортистите се брояха на пръсти. Там имаше десет подходящи жени и аз ходих с шест от тях. Близкото бъдеще беше решило да ме преработи на кайма. Какво трябваше да правя дотогава? Да чета книги? Да усъвършенствувам характера си? Да печеля пари? Намирах се в една огромна чакалня и тя се наричаше Европа. След осем дни влакът заминава. Това знаех. Но накъде отиваше той и какво щеше да стане с мен, това никой не знаеше. И сега пак седим в една чакалня и тя пак се казва Европа! И пак не знаем какво ще стане! Живеем ден за ден, краят на кризата не се вижда!
— Дявол да го вземе! — извика Лабуде. — Ако всички мислят като теб, никога няма да се оправим! Нима аз не чувствувам неустановения характер на епохата? Нима недоволството е само твоя привилегия? Но аз не стоя да гледам отстрани, опитвам се да действувам разумно.