— Разумните няма да дойдат на власт — каза Фабиан, — а още по-малко справедливите.
— Така ли? — Лабуде пристъпи съвсем близо до приятеля си и сграбчи с две ръце яката на палтото му. — Но нима въпреки това те не бива да дръзнат?
В този миг двамата чуха изстрел и вик, а малко след това три изстрела от друга посока. Лабуде се втурна в тъмнината по моста, към музея. Отново проехтя изстрел.
— Приятно занимание! — пожела си сам Фабиан, докато тичаше и се опитваше да настигне Лабуде, при все че усещаше болки в сърцето.
В краката на Бранденбургския Ролан се беше свил на две някакъв човек, размахваше револвера си и ревеше:
— Чакай само, свиньо мръсна!
След това той отново стреля към другия край на улицата по някакъв невидим противник. Един от уличните фенери се счупи. По паважа звънна стъкло. Лабуде издърпа оръжието от ръката на човека, а Фабиан запита:
— В същност защо стреляте седнал?
— Защото ме улучи в крака — изръмжа човекът. Беше млад, як мъж и носеше каскет. — Такава гадина! — изрева той. — Но аз те знам как се казваш.
И заплашително замаха към мрака.
— Куршумът е минал през прасеца — установи Лабуде, клекна, извади носната кърпа от палтото си и се опита да направи временна превръзка.
— Цялата работа почна отвъд, в кръчмата — заоплаква се раненият. — Той надраска на покривката пречупен кръст. Рекох му нещо. Рече ми нещо и той. Тогава му зашлевих един. Съдържателят ни изхвърли. Оня тип тръгна след мене и почна да псува Интернационала. Извърнах се, но той вече стреляше.
Човекът млъкна и стисна зъби. Лабуде още се суетеше около раната му.
— Куршумът не е останал в месото — забеляза Лабуде. — Не минават ли оттук автомобили? Като че ли сме в някое село.
— Няма дори стражар — установи със съжаление Фабиан.
— Само това още ни липсваше! — раненият се опита да стане. — Та пак да тикнат в затвора един пролетарий, загдето е проявил безсрамието да позволи на някакъв нацист да строши костите му.
Лабуде прихвана човека, накара го отново да седне на земята и заповяда на приятеля си да се погрижи за такси. Фабиан се втурна през улицата, сви на ъгъла и продължи по потъналата в мрак крайбрежна алея.
На следната пряка уличка имаше коли. Той поръча на един от шофьорите да иде при Бранденбургския музей, при паметника на Ролан чакал клиент. Таксито изчезна. Фабиан тръгна след него пешком. Дишаше дълбоко и бавно. Сърцето му биеше като лудо. Блъскаше като чук под жилетката му, чак до гърлото, до мозъка.
Той спря и избърса потта от челото си. Тая проклета война! Тая проклета война! Да си навлечеш от нея болно сърце беше наистина дребно нещо, но на Фабиан стигаше и тоя мил спомен. Чувал беше, че пръснати из провинцията, имало самотни сгради, гдето и до днес лежали осакатени войници. Мъже без крайници, мъже със страхотни лица, без носове, без уста. Милосърдни сестри, не изпитващи страх от нищо, наливали на тия обезобразени създания храна през тънки, стъклени тръби, които пъхали в сбръчканите дупки — техните някогашни уста. Устата, които някога са можели да се смеят, да говорят и да крещят.
Фабиан сви край ъгъла. Отсреща се виждаше музеят. Колата тъкмо спираше пред него. Фабиан затвори очи и си спомни ужасните снимки, които бе виждал и които понякога му се явяваха насън и го плашеха. Тия клети божи подобия! Те още лежаха в откъснатите от света домове, трябваше да се оставят да ги хранят, трябваше да продължават да живеят. Та нали беше грях да ги убият. Но не бе грях да изгорят лицата им с огнепръскачките. Техните семейства не знаеха нищо за тия мъже, за тия бащи и братя. Бяха им казали, че са изчезнали. Оттогава бяха изтекли петнадесет години. Жените се бяха омъжили пак. Покойникът, когото хранеха през стъклени тръби нейде в областта Бранденбург, живееше в своя дом само като хубавичка фотография, окачена над кушетката, в дулото на пушката му слагаха букетче цветя, а под тях седеше неговият приемник и се наслаждаваше на живота. Кога ли щеше да има пак война? Кога ли щеше да се стигне пак дотам? Внезапно някой извика:
— Ало!
Фабиан отвори очи и се огледа. Този, който беше извикал, лежеше на земята, беше се подпрял на лакти и притискаше с една ръка седалищните си части.
— Какво е станало с вас?
— Аз съм другият — каза човекът. — И мен ме перна.
Фабиан разкрачи нозе и прихна да се смее. Заедно с него, откъм отсрещната страна на улицата, гдето имаше зидове, прихна да се смее и ехото.