— Извинявайте! — извика Фабиан. — Веселото ми настроение не е съвсем учтиво.
Човекът сви едното си коляно, изкриви лице в гримаса, погледна своите окървавени ръце и ядно каза:
— Както обичате. Ще дойде ден, когато смехът ви ще пресекне.
— Какво се въртиш там? — извика Лабуде и сърдито прекоси улицата.
— Ах, Щефан — каза Фабиан, — тук е вторият участник от дуела, с куршум в задницата.
Извикаха шофьора и пренесоха в автомобила и националсоциалиста, когото настаниха до другия ранен. След това в колата се качиха и двамата приятели и наредиха на шофьора да ги откара до най-близката болница. Колата потегли.
— Боли ли ви много? — запита Лабуде.
— Понася се — отговориха едновременно и двамата ранени и се погледнаха мрачно.
— Предател на народа! — каза националсоциалистът.
Той беше по-едър от работника, малко по-добре облечен и приличаше на търговски служещ.
— Предател на работничеството! — каза комунистът.
— Изрод! — извика първият.
— Маймуна! — викна вторият.
Търговският служещ бръкна в джоба си. Лабуде го хвана за китката.
— Дайте тук револвера! — заповяда той.
Човекът се противеше. Фабиан измъкна оръжието от джоба му и го прибра.
— Господа — каза той, — че с Германия не може да продължава тъй, с това сме съгласни всички. А обстоятелството, че сега се правят опити да се увековечат с помощта на студената диктатура неудържими положения, е грях, който скоро ще бъде наказан предостатъчно. И все пак няма никакъв смисъл да пробивате допълнителни дупки в долната част на гърбовете си. Нито пък щеше да се постигне кой знае какво, ако се бяхте улучили по-точно и сега, вместо в болницата, ви откарвахме в моргата. Вашата партия — обърна се той към фашиста — знае само срещу какво се бори, но и това не знае точно. А вашата партия — сега той погледна работника — вашата партия…
— Ние се борим срещу експлоататорите на пролетариата — заяви работникът. — А вие сте буржоа.
— Наистина — отвърна Фабиан, — аз съм дребен буржоа и днес това се смята за голяма обида.
Свит от болка, търговският служещ седеше приведен на една страна върху здравата част от седалището си и полагаше усилия да не докосне с главата си главата на своя противник.
— Пролетариатът, това е съюз на хора с еднакви интереси — каза Фабиан. — Най-голямото сдружение от този вид. Това, че вие искате правото си, е ваш дълг. Аз съм ваш приятел, защото ние имаме един и същ враг, защото обичам справедливостта. Аз съм ваш приятел, макар че вие не искате да знаете за това.
Автомобилът спря. Фабиан позвъни на портала на болницата. Портиерът отвори. Излязоха болногледачи и изнесоха ранените от колата. Дежурният лекар подаде ръка на приятелите.
— Двама политически ли ми водите? — запита усмихнато той. — Тая нощ ми докараха общо девет души, единият с тежка рана от куршум в стомаха. Все работници и чиновници. Направило ли ви е впечатление, че в повечето случаи това са хора от предградията, хора, които се познават? Тия политически престрелки приличат досущ на някогашните сбивания по танцовите увеселения. И тук, както и там, се касае за злокобни издънки на враждата между отделните сдружения в Германия. Впрочем човек добива впечатление, че като се избиват помежду си, те се стремят да понижат броя на безработните. Странен метод на самопомощ.
— Все пак, би могло да се разбере това, че народът се вълнува — забеляза Фабиан.
— Да, естествено. — Лекарят кимна с глава. — Континентът е заболял от петнист тиф. Пациентът започва вече да бълнува, да блъска и да удря около себе си. Сбогом!
Порталът се затвори.
Лабуде даде на шофьора пари и освободи колата. Тръгнаха мълчаливо един до друг. Внезапно Лабуде спря и каза:
— Не мога да се върна сега в къщи. Ела! Ще идем в кабарето на анонимните.
— Какво е пък то?
— И аз още не зная. Някакъв изобретателен тип е събрал полупобъркани и ги пуска да пеят и да танцуват. Плаща им по няколко марки, а срещу това те позволяват на публиката да ги ругае и да им се присмива. Може би изобщо не забелязват. Локалът се посещавал много. Пък и понятно е. Сигурно хората ходят там, за да се успокоят, че има и по-луди от самите тях.
Фабиан нямаше нищо против. Той извърна още веднъж поглед към болницата, над която блестеше Голямата мечка.
— Във велико време живеем — каза той, — и от ден на ден то става все по-велико!
Седма глава
Пред кабарето бяха паркирани многобройни частни коли. Червенобрад мъж с шапка с увиснали щраусови пера и огромна алебарда се беше облегнал на вратата на локала и викаше: