— Влизайте, влизайте в гумената килия!
Лабуде и Фабиан влязоха, дадоха палтата си на гардероб и след дълго търсене си намериха места на една от ъгловите маси в препълнената и задимена зала.
По нестабилната сцена подскачаше и се хилеше безпричинно някакво момиче. Явно беше някаква танцьорка. Тя носеше рокля с отровнозелен цвят, която си бе ушила сама, държеше китка изкуствени цветя и през равни промеждутъци от време подхвърляше във въздуха ту себе си, ту китката. Вляво от сцената, до раздрънкано пиано, седеше беззъб старик и свиреше Унгарска рапсодия.
Не можеше да се разбере има ли някаква връзка между танца и музиката. Публиката, облечена без изключение елегантно, пиеше вино, водеше разговори на висок глас и се смееше.
— Госпожице, викат ви спешно на телефона! — изкрещя някакъв плешив господин, който бе най-малкото генерален директор.
Околните се закискаха още по-силно. Танцьорката не се обезпокои и продължи да се усмихва и да подскача. В този миг пианото престана да свири. Рапсодията беше свършила. Без да спира подрипването си, момичето хвърли от сцената злобен поглед към пианиста — танцът още не беше свършил.
— Мамичко, детето ти те вика! — изквича някаква дама с монокъл.
— Вашето дете също — обади се някой от една по-далечна маса.
Дамата се извърна.
— Аз нямам деца.
— Щастливци! — извика някой от дъното на залата.
— Тишина! — изрева друг.
Словесната престрелка секна.
Девойката продължаваше да танцува, макар че краката й сигурно отдавна бяха отмалели от болка. Най-сетне самата тя сметна, че вече достатъчно е танцувала, преустанови подрипването си с неумел поклон, усмихна се още по-глуповато и разпери ръце. Един дебел господин със смокинг стана.
— Добре, много добре! Утре можете да дойдете у нас да изтупате килимите!
Публиката шумеше и ръкопляскаше. Момичето не преставаше да се кланя. Тогава иззад кулисите излезе някакъв мъж, издърпа от сцената танцьорката, която се противеше упорито, и сам пристъпи към рампата.
— Браво, Калигула! — извика някаква дама от първия ред маси.
Калигула, закръглен млад човек с очила с рогови рамки, се обърна към господина, седнал до тая жена.
— Ваша съпруга ли е? — запита той.
Господинът кимна утвърдително.
— Тогава кажете на вашата съпруга да си затваря човката! — каза Калигула.
Публиката почна да ръкопляска. Човекът от предната маса почервеня. Жена му се почувствува поласкана.
— Тишина, простаци такива! — извика Калигула и вдигна ръце. Настъпи мълчание. — Нима танцът, който току-що видяхте, не беше нещо изключително?
— Да! — закрещяха всички.
— Сега обаче следва нещо още по-хубаво. Сега ще ви изпратя един човек на име Паул Мюлер. Той е от Толкевиц. Въпросното селище се намира в Саксония. Паул Мюлер говори саксонски и твърди, че бил рецитатор. Той ще ви издекламира една балада. Пригответе се за нещо небивало. Паул Мюлер от Толкевиц, ако данните за него не са лъжливи, е луд. Не съм щадил никакви средства, за да привлека за моето кабаре този ценен сътрудник. Защото не мога да понасям да има луди само в салона за зрителите.
— Това е вече решително много! — извика някакъв посетител, чието лице бе украсено с белези от дуели.
Той беше скочил на крака и възмутено дърпаше жилетката си.
— Сядайте! — каза Калигула и изкриви уста. — Знаете ли какво сте вие? Идиот!
Висшистът се мъчеше да си поеме въздух.
— Впрочем — продължи съдържателят на кабарето, — впрочем, като казах идиот, нямах пред вид обидния смисъл на тая дума, а гледах на нея като характеристика.
Зрителите се смееха и ръкопляскаха. Приятели дръпнаха възмутения господин с резките по лицето обратно на стола му и почнаха да го успокояват. Калигула взе в ръце звънец, задрънка с него като нощен пазач и извика:
— Паул Мюлер, излез!
След това изчезна.
Иззад кулисите се зададе възвисок, необикновено блед човек с раздрани дрехи.
— Здравей, Мюлер! — закрещя публиката.
— Расъл и не мислил — каза някой.
С предизвикателна сериозност на лицето Паул Мюлер се поклони, прокара ръка през косата си и притисна с длани очите си. Съсредоточаваше се. Внезапно откри лицето си, протегна ръце далече напред, разпери пръсти, отвори очи и каза:
— „Пътуване в лапите на смъртта“… от Паул Мюлер.
Сетне пристъпи още една крачка напред.
— Гледай само да не паднеш! — извика същата дама, на която Калигула бе заповядал да си затваря човката.
Паул Мюлер пристъпи напук още една малка крачка, сведе презрителния си поглед към публиката и започна отново: