Той се ръкува с двамата, излезе и затръшна вратата.
Макар и с известно закъснение, Лабуде запуши ушите си, пристъпи към писалището, помисли малко и продължи своя разказ:
— Към пет часа сутринта заваля. След шест дъждът престана. Небето се проясни и започна да се развиделява. В спалнята още светеше лампа. В утринната дрезгавина светлината й изглеждаше странна. В седем часа човекът напусна дома. Подсвиркваше си с уста, и след като излезе през вратата, погледна нагоре. Леда стоеше на балкона в японската си роба и махаше. Той също й махна и изпрати въздушна целувка — просто да плюеш. После тръгна надолу по улицата и продължи да си подсвирква. Аз наведох глава. Горе вратата на балкона се затвори.
Фабиан не знаеше какво да стори. Остана седнал на мястото си. Внезапно Лабуде вдигна ръка и удари с пестник по писалището.
— Тая кучка! — извика той.
Фабиан скочи от кушетката, но Лабуде махна с ръка и каза съвсем спокойно:
— Остави! Слушай по-нататък. По обяд й се обадих по телефона. Тя се зарадва, че пак съм дошъл да я видя. Защо не съм й писал? Ще мога ли да ида при нея в пет часа? От няколко седмици насам научните работници свършвали по-рано работа… Скитах из пристанищния квартал, докато стана пет. После отидох. Тя беше приготвила чай и сладкиши и ме посрещна нежно. Изпих чаша чай и говорих за най-обикновени неща. След това тя почна машинално да се съблича, сложи си пеньоара и се изтегна на кушетката. Тогава й подхвърлих какво би казала, ако скъсаме. Тя ме запита какво става а мен. Нали уж било твърдо решено, че щом взема доктората си, ще се оженим. Да не би да не я обичам вече? Заявих, че сега не става въпрос за това. И че поради все по-голямата отчужденост помежду ни, за която е виновна тя, раздялата ни изглежда разумна и препоръчителна.
Тя умело даде на пеньоара си възможност да се поизплъзне встрани, и с детински глас каза, че аз съм бил толкова студен. И че отчуждението, както очевидно личало от сегашното недвусмислено положение, се дължало повече на мен, отколкото на нея. Призна, че било трудно да се поддържа духовната връзка от разстояние като това между Хамбург и Берлин. А имало и други конфликти. Когато тя ме желаела, мен ме нямало, а пък когато съм бил там, любовта трябвало да се консумира като поднесен обяд, независимо от това, дали си гладен или не. Но след като сме се оженели, всичко щяло да стане по-иначе. Впрочем не бивало да се сърдя. Преди няколко седмици й се наложило да предприеме лекарска интервенция. Искала да роди децата ни като моя жена, не преди това. Не ми съобщила нищо за тази малка неприятност, за да не ме плаши. Но сега била съвсем в ред и трябвало най-сетне да седна до нея. Копнеела за мен.
„От кого беше детето, от което си се отървала?“ — запитах тогава аз.
Тя се надигна и обидено изкриви лице.
„И кой беше мъжът, който спа при теб тази нощ?“ — продължих да питам аз.
„Ти виждаш призраци — отвърна тя. — Ревнуваш и това е направо глупаво.“
Тогава й зашлевих една плесница и си тръгнах. Тя се втурна да ме гони по стълбите, чак до външната врата. Застана там с развяна роба, в шест часа следобед, и крещеше след мен да остана. Но аз избягах и отидох право на гарата.
Фабиан пристъпи зад Лабуде и сложи ръце върху раменете на приятеля си.
— Защо не ми каза това още вчера?
— Е, все ще се оправя — каза Лабуде. — Да ме лъже така!
— Но какво е можела да стори? Да ти каже истината?
— Не съм в състояние да мисля повече за това. Чувствувам се тъй, като че ли съм бил тежко болен.
— Ти още си болен — каза Фабиан. — Още я обичаш.
— Това е вярно — отвърна Лабуде. — Но вече съм успявал да се справя и с по-чепати типове от себе си.
— Но ако сега тя ти пише?
— Случаят е ликвидиран. Пет години съм живял на лъжлива почва, стига ми толкова. Още не съм ти казал най-лошото. Тя не ме обича и никога не ме е обичала! Едва сега, след като теглих чертата за сбор, сметката става ясна. Едва след като тя бе лежала до мен и най-хладнокръвно ме бе лъгала, можах да разбера миналите години. В пет минути ми стана ясно всичко… Към дело! — Лабуде побутна приятеля си към вратата. — А сега да вървим! Поканени сме у Рут Райтер. Ела! Имам да наваксвам сума нещо.
— Коя е тая Рут Райтер?
— Днес се запознах с нея. Има ателие и, ако може да се вярва на думите й, е скулпторка.
— Отдавна мечтаех да позирам — каза Фабиан и облече връхното си палто.
Десета глава