— Още един обезкрилен ангел — рече той.
— Вторият мъж, когото обичах и комуто досаждах с това — каза тя тихо, — излезе през една хубава вечер от жилището ни, за да пусне някакво писмо. Слезе по стълбите и не се върна вече… — Тя поклати глава тъй, сякаш още не можеше да проумее какво се бе случило. — Три месеца го чаках да се върне от пощенската кутия. Смешно, нали? После той ми изпрати илюстрована картичка от Сантяго, с много сърдечни поздрави. Майка ми каза: „Ти си уличница“, а когато й възразих, че на осемнайсет години тя е имала първия си мъж и на деветнайсет — първото си дете, възмутено извика: „Но това беше нещо съвсем друго!“ Наистина, съвсем друго е било.
— Защо дойдохте в Берлин?
— По-рано жените са се подарявали и са били пазени тъй, както се пазят дарове. Днес те биват заплащани и един ден — захвърляни, както става с всяка платена и използувана вещ. „Заплащането в брой излиза по-евтино“ — мисли си мъжът.
— По-рано подаръкът се е различавал коренно от стоката. Днес подаръкът е стока с цена нула марки. И именно евтинията кара купувача да се съмнява. „В тая сделка положително има нещо гнило“ — мисли си той. И в повечето случаи излиза прав. Защото след време жената му представя сметката. Внезапно трябва да изплати моралната стойност на подаръка. И то в духовна валута. Като доживотна рента.
— Точно така е — каза тя. — Точно тъй мислят мъжете. Но тогава защо наричате това ателие кочина? Тук жените са кажи-речи такива, каквито ги искате вие! Или не е така? Зная какво още не достига за пълното ви щастие. Наистина, ние трябва да идваме и да си отиваме, когато пожелаете вие. Само че трябва да плачем, когато ни напъждате. И трябва да се чувствуваме блажени, когато ни махнете с ръка да дойдем. Харесва ви стоковият характер на любовта, само че стоката трябва да бъде влюбена. Вие да имате всички права и никакви задължения — ние — всички задължения и никакви права. Ето как изглежда вашият рай. Само че това е вече много. Да, прекалено много.
Госпожица Батенберг се изсекна. След това продължи.
— Щом като не можем да ви запазим за себе си, ние не желаем и да ви обичаме. Щом като искате да ни купувате, трябва да плащате скъпо.
Тя млъкна. По лицето й се стичаха ситни сълзи.
— Затова ли дойдохте в Берлин? — запита Фабиан.
Тя продължаваше да плаче безшумно. Пристъпи до нея и погали раменете й.
— И вие като мен не разбирате нищо от сделки — каза той и погледна между две гипсови фигури към другия край на ателието.
„Вечерния модел“ седеше на масата и пиеше джин. А на шезлонга в дъното лежаха Кулп и Лабуде и си шушукаха.
В този миг вън се позвъни. Райтер се надигна и се отправи с тежки стъпки към изхода. През вратата влезе огромен човек. Дишаше тежко и хрипливо, единият му крак беше дървен, ходеше с бастун.
— Тук ли е Кулп? — запита той.
Райтер кимна.
Сакатият извади от джоба си няколко банкноти, подаде ги на скулпторката и каза:
— Вие, другите, излезте за един час.
Кулп стана от шезлонга и подаде ръка на човека.
— Здравей, Вилхелми, жив ли си още?
Вилхелми изтри потта от челото си и поклати глава.
— Още да, но няма да откарам дълго така. Инак парите ще се свършат преди мене. — Даде и на нея няколко банкноти. — Селоу — извика той. — Не изпивай всичкия джин! И се обличай по-бързо.
— Идете в „Братовчедката“. После ще дойда и аз — рече Кулп.
Тя разтърси енергично Лабуде.
— Драги мой, сега ще те изхвърлят. Дошъл е един, на когото лекарите са втълпили, че щял да умре още тоя месец. И сега той чака смъртта. Аз ще му помогна само за четвърт час в това чакане. А после ще ви намеря пак.
Лабуде стана. Райтер донесе мантото си. Фабиан изскочи заедно с госпожица Батенберг иззад скулптурите. Селоу вече се беше облякла. Тръгнаха. В ателието останаха само кандидатът за смъртта и Кулп.
— Дано да не я бие пак толкова, колкото последния път — каза скулпторката, когато заслизаха по стълбите. — Дразни го това, че другите ще могат да живеят по-дълго от него.
— Тя няма нищо против, обича да я пердашат — рече Селоу. — Пък и от рисуването си не може нито да живее, нито да умре.
— Чудесни професии си имаме! — изсмя се ядно Райтер.
„Братовчедката“ беше локал, в който ходеха повече жени. Те танцуваха една с друга. Съдържателката носеше името на заведението си, пушеше черни пури и посредничеше при запознанствата. Тя ходеше от маса на маса, поздравяваше посетителите, разправяше пиперливи вицове и се наливаше с алкохол като кръчмар.