Выбрать главу

— Можете ли да ми кажете колко е часът? — запита някой до тях.

Госпожица Батенберг се стресна и се вкопчи в ръката на изпращача си.

— Дванайсет и десет — отговори Фабиан.

— Благодаря! В такъв случай трябва да побързам.

Младият човек, който произнесе тия думи, се наведе и се засуети да връзва връзката на обувката си. После се изправи и, усмихнат смутено, каза:

— Имате ли случайно петдесет пфенига, от които бихте могли да се лишите?

— Случайно, да — отвърна Фабиан и му подаде банкнота от две марки.

— О, великолепно! Много ви благодаря, господине! В такъв случай няма да стане нужда да спя при „Спасителната армия“.

Непознатият сви рамене, сякаш за да се извини, вдигна леко шапката си и побърза да се отдалечи.

— Образован човек — забеляза госпожица Батенберг.

— Да, преди да почне да проси, запита колко е часът.

Продължиха пътя си. Фабиан не знаеше къде живее момичето. Остави се да го водят, при все че познаваше квартала по-добре от нея.

— Най-лошото в цялата история — рече той — е, че в същност Лабуде с цели пет години закъснение забеляза, че Леда — въпросната жена от Хамбург — никога не го е обичала. Тя му е изневерявала не за това, че той е бивал рядко при нея. Изневерявала му е, защото не го е обичала. Тяхната близост бе само интелектуална, той не беше нейният тип. Разбира се, случва се и обратното. Може да обичаш някого, защото олицетворява тъкмо подходящия тип за тебе, но да не можеш да понасяш интелектуалните му качества.

— А не се ли случва човекът да бъде подходящ във всяко отношение?

— Не бива да мечтаем винаги за идеалното — отвърна Фабиан. — А какво друго, освен вашите войнствени намерения, ви е довело в този Содом и Гомор?

— Аз съм положила държавния си изпит — обясни му тя. — Дисертацията ми бе по един въпрос на международното филмово право и едно голямо берлинско филмово дружество обеща да ме вземе в своя отдел „Договори“ като стажантка. Сто и петдесет марки на месец.

— Че тогава станете филмова артистка!

— Ако се наложи, готова съм и на това — каза решително тя.

И двамата се разсмяха.

Тръгнаха по „Гайсбергщрасе“. Рядко някой автомобил разсичаше нощната тишина. В градините пред домовете ухаеха цветни лехи. Във входа на една къща се милваха двама влюбени.

— Виж ти, в тоя град греела и луна! — забеляза специалистката по филмово право.

Фабиан леко стисна ръката й.

— Почти като у дома, нали? — запита той. — Но вие се мамите. Лунната светлина и уханието на цветята, тишината и провинциалната целувка под свода на портата са илюзии. Хей там, отвъд, на площада има кафене, където се събират берлински уличници. Вдясно, на самия ъгъл се намира хотел, в който живеят само японци, до него има ресторант, гдето руски и унгарски евреи се кредитират взаимно или пък се надлъгват по други начини. На една от съседните улици има пансион — там следобед малолетни гимназистки продават телата си, за да разполагат с повече джобни пари. Преди половин година стана скандал, който едва успяха да потушат. В стаята, гдето влязъл да търси наслади, някакъв си по-възрастничък господин наистина намерил, както очаквал, едно шестнайсетгодишно разсъблечено момиче, за съжаление обаче то се оказало негова дъщеря. А това… той не очаквал. Доколкото е изграден от камък, този огромен град е почти същият, както някога. Но ако се погледнат жителите му, той отдавна вече прилича на лудница. В единия му край се шири престъпността, в другия — мизерията, в трети — развратът, в центъра му — мошеничеството, а във всичките заедно — разрухата.

— А какво ще дойде след разрухата?

Фабиан откъсна едно малко клонче, увиснало над оградата, и отвърна:

— Боя се, че глупостта.

— В града, където съм родена аз, глупостта вече се шири — каза девойката. — Но какво да се прави?

— Който е оптимист, трябва да се отчае, докато е време. Аз съм меланхолик — на мен не може да ми се случи кой знае какво. Нямам склонност към самоубийство, защото не изпитвам онази жажда за деятелност, която кара някои други да удрят главата си в стената дотогава, докато главата им се счупи. Аз гледам и чакам. Чакам да победи почтеността, тогава бих могъл да се поставя на разположение. Но чакам така, както неверникът чака чудеса. Не ви познавам, драга госпожице. И въпреки това, или може би тъкмо заради това, бих желал да споделя с вас една вече изпитана хипотеза за практическо отношение към хората. Става въпрос за една теория, която няма нужда да бъде вярна. Но в практиката тя води до резултати, които могат да се използуват.

— А как гласи тази ваша хипотеза?

— Преди да се докаже неоспоримо противното, смятайте всеки човек — с изключение на децата и старците — за луд. Изработите ли си веднъж такова отношение, скоро ще научите колко полезна може да бъде тая мъдрост.