— Да започна ли с вас? — запита тя.
— Най-настойчиво ви моля — каза той.
Прекосиха мълчаливо Нюрнбергския площад. Някакъв автомобил удари спирачките си почти до тях. Момичето потръпна. Тръгнаха по „Шаперщрасе“. В някаква запусната градина мяукаха котки. Покрай бордюра имаше дървета, които покриваха плочника с мрак и затуляха небето.
— Стигнахме вече — каза тя и спря пред номер 17.
Пред къщата, където живееше и Фабиан! Той прикри удивлението си и запита ще може ли да я види пак някога.
— Наистина ли искате?
— При едно условие: ако го желаете и вие.
Тя кимна утвърдително и отпусна за миг глава на рамото му.
— И аз искам.
Той стисна ръката й.
— Толкова голям е този град — прошепна тя и нерешително замълча. — Няма ли да ме разберете криво, ако ви помоля да се качите за половин час при мене? Толкова чужда чувствувам още стаята си. В нея все още не отеква нито дума, нито спомен, защото там не съм говорила още с никого и няма нищичко, за което да мога да си припомня. А пред прозореца ми нощем се люшкат черни дървета.
Фабиан каза по-високо, отколкото бе желал:
— На драго сърце ще дойда. Отключете само.
Тя пъхна ключа си в ключалката и го превъртя. Но преди да отвори вратата, още веднъж се извърна към него:
— Много се тревожа, че ще ме разберете криво.
Фабиан отвори вратата и запали осветлението на стълбите. В същия миг се ядоса — това можеше да го издаде. Но тя не се усъмни, затвори и тръгна пред него. Той я последва. Забавляваше го потайността, с която прекрачваше днес прага на тоя дом. На кой ли етаж живееше тя?
Девойката спря пред вратата на неговата хазайка, вратата на вдовицата Холфедд, и отвори.
В коридора светеше лампа. Две момичета в розови нощнички играеха футбол с един зелен балон. Изплашиха се и се закискаха. Госпожица Батенберг се вцепени на мястото си. В този миг вратата на тоалетната се отвори и в нейната рамка се появи по пижама търговският пътник, господин Трьогер.
— Дръжте по-здраво под ключ харема си — изръмжа Фабиан.
Господин Трьогер се ухили, подкара момичетата към своя сарай и заключи отвътре. Без да се усети, Фабиан сложи ръка върху дръжката на вратата на собствената си стая.
— За бога — прошепна госпожица Батенберг, — там живее някой друг.
— Извинявайте! — рече Фабиан и я последва по коридора в крайната стая.
Остави шапката и палтото си на кушетката, тя прибра своето палто в гардероба.
— Ужасно мизерна дупка — каза усмихнато тя. — И при това осемдесет марки месечно.
— Точно толкова плащам и аз — утеши я той.
— Ах, колко съм доволна! — Тя потриваше ръце тъй, сякаш се намираше пред запалена камина. — Когато съм сама, тоя салон изглежда още по-отвратителен. Много съм ви признателна. Искате ли да видите и ужасните дървета?
Пристъпиха към прозореца.
— Днес дори дърветата изглеждат по-приветливи — установи тя. Обърна се към него и промълви: — Сигурно е тъй, защото иначе ги гледам сама.
Той я притегли внимателно към себе си и я целуна. Тя отвърна на целувката му.
— Сега ще си помислиш, че за това те помолих да дойдеш.
— Разбира се, че си го мисля — отвърна й той. — Но когато го стори, и ти самата още не знаеше, че е тъй.
Тя потърка бузата си в неговата и впери поглед през прозореца.
— Как се казваш в същност? — запита я той.
— Корнелия.
Когато лежаха един до друг в леглото и той галеше нейното лице, затворил очи, за да запомни по този начин чертите й, Фабиан каза с искрена загриженост:
— Спомняш ли си още, че тая вечер седяхме в едно ателие, зад гипсови богини, и че ти ми разправяше как възнамеряваш да накажеш мъжете заради техния егоизъм?
Тя обсипа ръцете му с куп мънички целувки. След това си пое дълбоко дъх и отвърна.
— По начало нищо не се е променило в намеренията ми, наистина нищичко. Но с теб правя едно изключение. Чувствувам се тъй, сякаш те обичам.
Той се надигна. Но тя го притегли отново към себе си.
— Преди малко, когато се прегърнахме, плаках — прошепна му тя.
И като си го припомни, очите й отново се наляха със сълзи. Но при тия сълзи тя се усмихваше и за пръв път от много време насам той се почувствува почти щастлив.
— Плаках, защото те обичам. Но това, че те обичам, си е моя работа, чуваш ли? И изобщо не те засяга. Ще идваш и ще си отиваш, когато искаш. Ще се радвам, когато идваш, и няма да тъжа, когато си тръгваш. Обещавам ти.
Корнелия се премести още по-близо до него и толкова силно притисна тялото си към неговото, че дъхът и на двамата секна.