Подпис. Край.
В продължение на няколко минути Фабиан остана неподвижен. След това се изправи, облече се, пъхна писмото в джоба на палтото си и каза на Фишер:
— Довиждане. Желая ви всичко най-хубаво!
— Накъде хукнахте така?
— Току-що ме уволниха.
Фишер скочи от мястото си. Лицето му беше позеленяло.
— Не думайте! Ха, значи, аз и този път имах късмет!
— Вашата заплата е по-малка — рече Фабиан, — вие можете да останете.
Фишер пристъпи до уволнения си колега и му засвидетелствува своето съчувствие с влажната си ръка.
— Е, за щастие тази история май не ви вълнува много. Предприемчив момък сте вие, пък и нямате обесена на врата си жена.
Внезапно в стаята се появи директорът Брайткопф. Като видя, че Фишер не е сам, той се поколеба малко, но накрая все пак поздрави с „добро утро“.
— Добро утро, господин директоре — отвърна на поздрава му Фишер и се поклони два пъти.
Фабиан се престори, че не забелязва Брайткопф, обърна се към своя колега и каза:
— На писалищната ми маса е моят проект за конкурса. Завещавам ви го.
С тия думи Фабиан напусна своето работно място и получи от касата двеста и седемдесет марки. Преди да излезе на улицата се поспря на портата за минута-две. Покрай него шумно бръмчаха камиони. Някакъв пощенски раздавач припряно скочи от велосипеда си и се втурна в отсрещната сграда. Пред съседната къща беше издигнато скеле. По талпите имаше мазачи, които сваляха сивата, разкъртена мазилка. Редица пъстри фургони, натоварени с мебели, свиха тежко по пряката улица. Пощенският раздавач излезе, метна се бързо на колелото и отпраши. Фабиан стоеше до портата, бръкна в джоба си, за да провери дали парите са още там, и си помисли: „Какво ли ще стане сега с мен?“
А сетне, тъй като не му даваха възможност да работи, тръгна да се разхожда.
Скиташе из града без посока. По обед, понеже не беше гладен, изпи чаша кафе в един от ресторантите „Ашингер“ и пак тръгна по улиците, макар че от мъка му се искаше да се скрие сред някоя гъста гора. Но къде ти тук гъсти гори? Вървеше, вървеше и се мъчеше да изтърка мъката от подметките си. На улица „Бел Алианс“ позна къщата, в която беше живял в продължение на два семестъра като студент. Тя стоеше като някой стар познат, когото не си виждал отдавна и който смутено чака дали ще го поздравиш, или ще го отминеш.
Фабиан се изкачи по стълбището да провери дали старата вдовица на съдебния съветник още живее там. Но на вратата имаше чужда табелка. Заслиза обратно. Спомни си правилното похабено лице на старицата — тя беше напълно побеляла и личеше, че някога е била много хубава. През зимата, когато бе дошла инфлацията, Фабиан нямаше пари за топливо. Беше седял там горе загърнат в палтото си и беше работил над един реферат за нравствено-естетичната система на Шилер. Понякога в неделя старата дама го беше канила на обед и го бе запознавала със семейните произшествия сред широкия кръг на нейните многобройни познати. И тогава, и днес той си беше несретник — и имаше големи изгледи да си остане такъв. За него бедността се беше превърнала вече в лоша привичка, както за някои хора прегърбването или пък гризането на ноктите.
Снощи, преди да заспи, си беше помислил: „Може би все пак би трябвало да се посее шепа честолюбие в тоя град, гдето честолюбието толкова бързо дава плод. Може би човек все пак би трябвало да погледне малко по-сериозно на нещата и — сякаш всичко е наред — да подреди едно уютно тристайно жилище в тая разклатена постройка на света; може би е грях да обичаш живота и да нямаш сериозна връзка с него.“ Корнелия — жената научен кандидат — беше лежала до него и дори в съня си бе стискала ръката му. Посред нощ — разказа му тя на сутринта — се стреснала и се събудила. Защото той се надигнал в леглото и заявил енергично: „Ще накарам рекламите да заблестят!“ А след това се проснал пак и заспал.
Бавно се изкачи до голия, равен връх на Кройцберг и седна на една пейка, предоставена за публиката. На една табелка беше написано: „Граждани, пазете площите!“ Това крайно двусмислено изречение беше подписано от магистрата, магистратът сигурно знаеше какво върши.
Фабиан заоглежда огромното стъбло на едно дърво. Кората му бе набраздена от хиляди отвесни бръчки. Дори дърветата имаха грижи.