Покрай пейката минаха двама малки ученици. Единият, сложил ръце на гърба, запита възмутено:
— Трябва ли да се примирим с подобно нещо? Другият не бързаше много с отговора.
— Нищо не можеш да направиш срещу тази банда — каза най-сетне той.
По-нататъшният им разговор вече не можеше да се чуе.
Откъм другия край на площада се зададе някаква странна фигура: възрастен господин с бели мустаци и небрежно свит чадър. Вместо палто носеше зеленикава извехтяла пелерина, а върху главата му се виждаше сиво бомбе, което преди години навярно е било черно на цвят. Човекът с пелерината се насочи право към пейката, седна до Фабиан, като измърмори нещо за поздрав, прокашля се и почна да чертае с чадъра си окръжности в пясъка. Превърна една от тях в зъбчато колело, свърза с права линия центъра му с центъра на друго колело, усложняваше скицата с все повече криви и прави линии и накрая почна да пише встрани и отгоре формули; пресмяташе, задраскваше, пресмяташе пак, подчерта два пъти някаква цифра и запита:
— Разбирате ли нещо от машини?
— Съжалявам — каза Фабиан. — Ако някой ме помоли да пусна грамофона му, може да бъде сигурен, че той вече никога няма да функционира. Запалките, с които си послужа макар и веднъж, престават да палят. До ден-днешен смятам електрическия ток за течност — просто защото името му ме кара да мисля тъй. И решително никога няма да разбера как е възможно да сложиш в единия край на някаква металическа машина — пусната в действие с електричество — заклани волове, а от другия й край да измъкнеш накълцан бифтек в консервни кутии… Впрочем вашата пелерина ми напомня за времето, което прекарах като ученик в интерната. Всяка неделя сутрин отивахме под строй с такива пелерини и със зелени фуражки на литургия в църквата „Мартин Лутер“. По време на проповедта всички спяхме — с изключение на онзи, който трябваше да събуди останалите, когато органистът дадеше тон за хорала или възпитателят от интерната се качеше на амвона.
Фабиан погледна пак пелерината на човека, седнал до него, и почувствува как тази дреха буди тревожни спомени от миналото му. Пред неговите очи изпъкна бледият, дебел директор на училището — спомни си го как всяка сутрин при започване на молитвата, преди да седне и да разтвори книгата с църковните химни, леко подвиваше коляно. И видя самия себе си как вечер се промъква крадешком през портата на интерната, а после по тъмните улици, покрай казармите, през плаца за обучение; как тича бързо нагоре по стълбището на сградата с наемни жилища и натиска звънеца. И чу треперещия глас на майка си иззад вратата: „Кой е?“ Чу се и как вика задъхано: „Аз съм, мамо! Исках само да видя дали днес ти е по-добре.“
Старецът драска с края на своя небрежно свит чадър по пясъка дотогава, докато изтри всички изчисления.
— Може би ще ме разберете тъкмо защото не разбирате нищо от машини — каза той. — Аз съм един от тъй наречените изобретатели, почетен член на пет академии на науките. Техниката дължи на мен значителен напредък в различни насоки. Аз помогнах на текстилната индустрия да произвежда дневно пет пъти повече платове, отколкото по-рано. Много хора спечелиха пари от моите машини, спечелих дори и аз.
Старият господин се закашля и подръпна нервно брадичката си.
— Изнамирах мирни машини и не забелязвах, че в същност те са оръдия. Постоянният капитал непрестанно нарастваше, производителността на фабриките се увеличаваше, но едно нещо намаляваше, господине: броят на работниците, заети в производството. Моите машини бяха оръдия, които изхвърляха от строя цели работнически армии. С тях съществуванието на стотици хиляди хора се разбиваше на пух и прах. Когато бях в Манчестър, видях как конната полиция налетя върху изхвърлените от работа. Удряха ги по главите със саби. Едно малко момиченце беше отъпкано от кон. И за това бях виновен аз.
Старецът тикна шапката си към тила и се изкашля.
— Когато се върнах оттам, семейството ми ме постави под попечителство. Не им се хареса, дето почнах наляво и надясно да раздавам пари и дето заявих, че не искам да имам вече нищо общо с машини. И тогава се махнах. Те разполагат с достатъчно средства, живеят в къщата ми край Щарнбергското езеро, а аз от половин година насам съм изчезнал. Миналата седмица четох във вестника, че дъщеря ми родила момче. Така че сега аз съм вече дядо, а скитам из Берлин като някой нехранимайко.
— Старостта не предпазва от благоразумие — каза Фабиан. — За съжаление не всички изобретатели са толкова сантиментални.