— Най-новото ми изобретение — каза старецът. — Позволете ми, скъпи племеннико, да мина напред, тук аз съм у дома си.
Фабиан го последва. В портиерската будка седеше директорът Брайткопф, държеше се за шкембето и охкаше:
— Ще имам дете. Секретарката пак не е внимавала както трябва.
После той се удари три пъти по голото теме и се чу звук като от гонг.
Професорът пъхна дълбоко в гърлото на директора своя чадър и го разтвори. Лицето на Брайткопф се пръсна като балон.
— Хиляди благодарности! — каза Фабиан.
— Не си струва и да говорим за това — отвърна изобретателят. — Видяхте ли вече машината ми?
Хвана Фабиан за ръка и го изведе вън през един коридор, осветен със синкава неонова светлина.
Пред тях се извисяваше машина, висока колкото Кьолнската катедрала. Пред нея се виждаха полуголи хора; въоръжени с лопати, те хвърляха стотици хиляди малки деца в един огромен казан, гдето гореше яркочервен огън.
— Елате сега на другия край — каза изобретателят.
Прекосиха сивия двор с помощта на транспортни ленти.
— Ето! — каза старецът и посочи във въздуха.
Фабиан вдигна поглед. Грамадни, нажежени бесемерови круши се накланяха, обръщаха се автоматически и изсипваха съдържанието си върху някакво хоризонтално огледало. Съдържанието бе живо. Върху блестящото стъкло падаха мъже и жени, изправяха се и вперваха като омагьосани погледи в близкия, и все пак недосегаем образ. Някои махаха с ръце надолу, сякаш се бяха познали. Един извади от джоба си пистолет и стреля. Макар че се беше прицелил с равна мушка в сърцето на своето отражение, той улучи в същност палеца на крака си и изкриви лице. Друг се въртеше в кръг. Очевидно искаше да обърне гръб на отражението си в огледалото — старанията му оставаха безплодни.
— Сто хиляди дневно — заяви изобретателят. — При това намалих работното време и въведох петдневна работна седмица.
— И все побъркани ли излизат? — запита Фабиан.
— Това е въпрос на терминология — отвърна професорът. — Един момент, свързването нещо не е в ред.
Приближи се до машината и почна да човърка с чадъра си в някакъв отвор. Внезапно чадърът изчезна, сетне изчезна пелерината, а тя увлече след себе си и възрастния човек. Той бе изчезнал. Машината му го бе погълнала.
Фабиан бързо прекоси сивия двор в обратна посока по транспортната лента.
— Случи се нещастие! — извика той на един от полуголите хора.
В този миг от котела се изтърколи едно дете. То беше с очила и държеше в ръчичките си небрежно свит чадър. Човекът нарина кърмачето със своята лопата и го хвърли обратно в казана. Фабиан прекоси отново двора и зачака под накланящите се бесемерови круши. Очакваше, че старият му приятел ще изскочи оттам, отново преобразен.
Чакаше напразно. Вместо него, от огромния наклонен съд изпадна самият той, един втори Фабиан, но с пелерина, чадър и бомбе, застана край останалите фигури и впери като тях поглед в образа си в огледалото. Под подметките му, обърнато надолу с главата, висеше неговото изображение в огледалото, един трети Фабиан, който гледаше нагоре, към лицето на втория Фабиан. Последният посочи с палец назад към машината и каза:
— Механическо преселение на душите, патент Колреп.
Сетне закрачи към истинския Фабиан, който стоеше насред двора, влезе право в него и изчезна.
— Като по калъп! — призна Фабиан, взе чадъра на машинно изобретения човек, влязъл невидим в него, оправи пелерината на гърба си и отново се превърна в единствения екземпляр на своето „аз“.
Погледна към блестящото огледало. Внезапно хората потънаха в него като в някакво прозрачно блато. Отваряха уста, сякаш крещяха от страх, но не се чуваше нищо. Потънаха напълно под огледалната повърхност. Отраженията им, също като риби, се устремиха в обратна посока с главите напред, ставаха все по-малки и накрая изчезнаха. Сега действителните хора се намираха в дълбините и изглеждаха тъй, сякаш бяха обвити с кехлибар. Фабиан пристъпи съвсем близо. Онова, което виждаше, вече не беше изображение в огледало. Над потъналите същества имаше равна стъклена плоча и хората продължаваха да живеят. Фабиан коленичи и се взря надолу.
Тлъсти жени с набраздени от бръчки тела седяха край маси и пиеха чай. Носеха скъсани чорапи и плетени шапчици, килнати на тила. От време на време проблясваха гривни и обици. Една от старите жени бе окачила на носа си златен пръстен. На други маси седяха дебели мъже, обрасли като горили, с цилиндри, някои по лилави долни гащи, всички с големи пури между дебелите си устни. Мъжете и жените гледаха жадно към някаква завеса. Тя се отдръпна и по едно издигнато мостче почнаха да минават с напета походка млади мъже, с плътно прилепнали трика — също като превзети манекенки. Млади момичета, в трико, последваха младежите, усмихваха се пресилено и старателно излагаха на показ всичко, което беше закръглено у тях. Фабиан позна няколко: скулпторката Кулп, Селоу, а също и Паула от увеселителното заведение на Хаупт.