— Няма никакви свободни места — отвърна Захариас, — ас такова удоволствие бих ви услужил. Освен това убеден съм, че ние двамата бихме се погаждали чудесно. Какво да правим? — Той притисна ръце в слепоочията си като някой оракул малко преди да го озари прозрението. — Какво ще кажете за следното: да ви взема като свой личен сътрудник, комуто ще плащам от собствения си джоб? Бих могъл да използувам много добре един способен човек като вас. От мен тук всекидневно очакват десетки хрумвания. А нима аз съм автомат? Какво мога да сторя, като другите имат малко хрумвания? Но ако продължава така, мозъкът ми скоро ще хване мазоли. Напоследък си взех едно мъничко симпатично автомобилче — „Щайер“, шест цилиндъра, със специална каросерия. Всеки ден можем да излизаме с него за няколко часа сред природата и да измътваме по нещо. Обичам да шофирам, това успокоява нервите. Бих могъл да ви отделя триста марки. А щом се освободи някое място тук, веднага ще го вземем. Е?
Но още преди Фабиан да успее да отговори, събеседникът му продължи:
— Не, не става. Ще кажат: Захариас си е наел бял негър. Нямам вяра на никого от тия типове. Всичките дебнат с брадва зад вратата, за да ме праснат по тиквата. Какво да правим? Нищо ли не ви хрумва?
Фабиан каза:
— Бих могъл да застана на Потсдамския площад и да си окача пред шкембето табела, на която да пише например следното: „В момента този млад човек не върши нищо, но опитайте само и ще се убедите, че върши всичко.“ Бих могъл впрочем да нарисувам този текст и на един голям балон.
— Хубаво би било, ако предложението ви беше сериозно! — възкликна Захариас. — Но не струва пукната пара, защото в него не вярвате самият вие. Вие гледате сериозно само на действително сериозните неща, а кой знае дали и на тях. Колко жалко! С вашия талант днес аз щях да бъда главен директор.
Пред хора, които го превъзхождаха, Захариас прилагаше един крайно изтънчен трик: признаваше тяхното превъзходство и дори настойчиво го изтъкваше.
— Каква ми е ползата, че съм по-талантлив? — запита опечалено Фабиан.
Захариас не беше очаквал такъв риторичен въпрос. Достатъчно беше, дето самият той проявява искреност. А ето ти, някой си идва при него, моли за съвет и на всичко отгоре става нахален.
— Жалко е, че ми се сърдите за тази забележка — каза Фабиан. — Не исках да ви обидя. Аз не се гордея особено с талантите си, с тях можах да го докарам само дотам, че да гладувам. А в толкова лошо положение, че да почна да се гордея с тях, ще изпадна едва след две седмици.
Захариас стана и красноречиво придружи своя гост до стълбището.
— Обадете ми се по телефона утре, към дванайсет часа; не, тъкмо тогава съм в съвещание, да речем след два часа. Може би междувременно ще ми хрумне нещо. Довиждане!
Фабиан на драго сърце би потърсил по телефона Лабуде, но той беше във Франкфурт. За нищо на света не би му разправил за грижите си, грижи си имаше и самият Лабуде. Искаше само да чуе познатия глас и толкова. Понякога разговори между приятели за ланския сняг са в състояние да направят чудеса. Майка му си беше заминала. Смешният стар изобретател заедно с пелерината си беше на път към лудницата. Корнелия си беше купила нова шапка, за да се хареса на няколко филмови продуценти. Фабиан беше сам. Как не можеше да избяга от самия себе си до второ нареждане? При все че скиташе безцелно из търговската част на града, след малко се озова пред фирмата, където бе назначена Корнелия. Ядоса се на себе си, продължи по-нататък и се улови, че тайно наднича във всеки шапкарски магазин. Дали тя беше още в службата си? Или пък вече пробваше шапки и джемпъри?
На Анхалтската гара си купи вестник. Човекът в будката му се стори симпатичен.
— Не се ли нуждаете от някой да ви помага? — запита го Фабиан.
— В най-близко време ще трябва да се науча да плета чорапи — каза човекът. — Миналата година оборотът беше двойно по-голям, но пак беше оскъден. Напоследък хората четат вестници само в бръснарниците и кафенетата. Човек би трябвало да стане пекар. В бръснарниците още не са почнали да раздават безплатно хляб.
— Напоследък някой предложил хлябът да се доставя от държавата направо в къщи — също както водата по водопроводните тръби — каза Фабиан. — Внимавайте хубаво, един ден дори и лекарският занаят не ще може да спаси човека от гладна смърт.
— Искате ли един сандвич? — запита будкаджията.
— Ще изкарам някак още една седмица — каза Фабиан, поблагодари и се отправи към гарата.
Зае се да оглежда разписанието. Дали не е най-добре да си купи с последните пари билет и да замине при майка си? Но може би до утре Захариас ще намери някакъв изход?