Когато излезе от гарата и видя отново пред себе си тия безкрайни улици и жилищни блокове, този безнадежден, безмилостен лабиринт, почувствува, че му се завива свят. Облегна се на стената до неколцина носачи и затвори очи. Но сега почна да го мъчи глъчката. Струваше му се, че трамваите и автобусите се врязват право в средата на стомаха му. Върна се пак назад, изкачи стъпалата до чакалнята и опря там глава в една твърда пейка. След половин час се почувствува по-добре. Отиде до трамвайната спирка, върна се в къщи, просна се върху кушетката и веднага заспа.
Вечерта се събуди. Вратата на преддверието шумно се затръшна. Дали не се връщаше Корнелия? Не, някой се спущаше бързо надолу по стълбището.
Веднага отиде в другата стая и се стъписа от ужас.
Гардеробът беше отворен. Беше празен. Куфарите липсваха. Фабиан светна лампата, при все че едва беше почнало да се здрачава. На масата, затиснато с вазата, където цветята чакаха да бъдат изхвърлени, имаше писмо. Той поклати глава, взе писмото и се върна в стаята си…
„Мили Фабиан,
Не е ли по-добре да си отида твърде рано, отколкото твърде късно? Току-що стоях до теб, край кушетката. Ти спеше, спиш и сега, докато ти пиша. На драго сърце бих останала, но представи си, че останех! Само след няколко седмици ти ще бъдеш съвсем нещастен. Теб те потиска не самата тежест на немотията, а мисълта, че немотията може да стане толкова тежка. Докато си бил сам, нищо не е било в състояние да те сломи. Сега отново ще бъде тъй. Много ли тъжиш?
Възнамеряват да ме включат в следващия филм. Утре ще подпиша договор. Макарт ми нае две стаи. Невъзможно е да се избегне. Говореше за тия неща тъй, сякаш се касае за чувалче брикети. Петдесетгодишен е и прилича на твърде добре облечен пенсиониран боксьор. Чувствувам се тъй, сякаш съм продала трупа си на анатомията, за да го изследват след смъртта ми. Дали все пак да вляза още веднъж в стаята ти и да те събудя? Не, ще те оставя да спиш. Аз няма да пропадна. Ще си представям, че ме преглежда лекарят. Нека се занимава с мен, щом като няма друг изход. От калта човек може да излезе само като се окаля. А нали ние искаме да излезем!
Пиша: ние. Разбираш ли ме? Аз те напускам, за да мога да остана с теб. Ще продължиш ли да ме обичаш и занапред? Ще искаш ли и занапред да ме виждаш и да ме държиш в прегръдките си въпреки другия? Утре следобед, от четири часа нататък, ще те чакам в кафене «Шотенхамл». Какво ли ще стане с мен, ако не дойдеш?
Фабиан стоеше на мястото си и не помръдваше. Все повече се смрачаваше. Почувствува болки в сърцето. Вкопчил се беше с ръце за страничните облегалки на креслото тъй, сякаш не искаше да позволи на някакви призраци да го отвлекат. Съвзе се. Писмото бе паднало върху килима и сега блестеше сред мрака.
— А аз бях решил да се променя, Корнелия — прошепна Фабиан.
Седемнадесета глава
Същата вечер той отпътува с подземната железница към северната част на града. Стоеше до прозореца на вагона и гледаше втренчено в тъмния тунел, гдето от време на време проблясваха и се губеха малки лампи. Взираше се в оживените перони на подземните гари. Взираше се — щом влакът се измъкнеше от тунела — в сивите редици от къщи, в мрачните преки улички и в осветените стаи, гдето край масите седяха чужди хора и чакаха съдбата си. Гледаше втренчено надолу, към блестящата плетеница от железопътни релси, над които се носеше; към железопътните гари, гдето композициите от червени спални вагони пъшкаха, готвейки се за далечното пътуване, което им предстоеше; към безмълвната Шпрее, към покрива на театъра, оживен от ярки светлинни реклами, и към беззвездното, виолетово небе над града.
Фабиан виждаше всичко това така, сякаш през Берлин преминаваха само очите и ушите му, а самият той бе далеч, много далеч. Погледът му беше напрегнат, ала сърцето му бе безчувствено. Дълго бе стоял в своята мебелирана стая. Нейде из този необозрим град Корнелия лежеше в едно легло с някакъв петдесетгодишен човек и покорно затваряше очи. Къде беше тя? Искаше му се да срине стените на всички къщи, докато намери двамата. Къде беше Корнелия? Защо го беше обрекла на това проклето бездействие? Защо беше сторила това тъкмо в един от редките мигове, когато той бе почувствувал подтик към действие? Тя не го познаваше. Бе предпочела да постъпи неправилно, вместо да му каже: „Постъпи правилно ти“. Сигурно смяташе, че той ще предпочете да изтърпи хиляди удари, отколкото да вдигне някога сам ръка. Не знаеше, че той копнее да изпълнява своите задължения и да поема отговорност. Но къде бяха хората, към които би изпълнявал на драго сърце задълженията си? Къде беше Корнелия? Тя великодушно му подаряваше същата онази свобода, от която го беше освободила. Случаят беше довел в ръцете му човек, за когото най-сетне можеше да действува, и сега този човек го тласкаше обратно към нежеланата, проклета свобода. Случаят бе помогнал и на двамата, а сега и на двамата не можеше да се помогне. В онзи миг, когато работата му доби смисъл, защото бе намерил Корнелия, той изгуби работата. И понеже изгуби работата, изгуби и Корнелия.