Жаден, той бе държал в ръката си съд за вода и не беше желал да го носи, защото съдът беше празен. И тогава, когато почти бе изгубил всякаква надежда, съдбата се бе смилила и беше напълнила съда. И той се беше надвесил над него и най-сетне щеше да пие. „Не — казала бе тогава съдбата, — не, ти не държеше съда с желание!“ И бяха избили съда от ръцете му и водата изтече през шепите му на земята.
Ура! Сега беше свободен. Изсмя се тъй високо и злобно, че останалите пътници, неприятно изненадани, се дръпнаха от него. Слезе. Безразлично бе къде ще слезе, нали беше свободен — Корнелия, дявол знае къде, си осигуряваше посредством спане кариера или отчаяние, или и двете заедно.
На „Шосещрасе“, по дължината на полицейските казарми, той видя през отворените врати зелени автомобили, проблясваха прожектори. Полицаи се катереха по колите и заставаха решително, в безмълвна колона. Няколко автомобила запърпориха в северна посока. Фабиан тръгна след тях. Улицата гъмжеше от хора. След колите се носеха подвиквания. Подвиквания, тежки като камъни. Полицаите гледаха право пред себе си.
На площад „Вединг“ те препречиха „Райникендорферщрасе“, по която се приближаваха работнически тълпи. Зад веригата, заградила пътя, конни полицаи чакаха заповед за атака. Униформени пролетарии чакаха с щурмови ремъци под брадичката цивилните пролетарии. Кой ги тласкаше едни срещу други? Работниците бяха наблизо, все по-силно звучаха песните им, и ето че полицията тръгна напред с бавна, отмерена крачка, на метър разстояние от човек до човек. Яростен вой смени песента. Не можеше да се види точно какво става, но от шума, от начина, по който нарастваше той, се долавяше, че там, отпред, работниците и полицията ей сега ще се сблъскат. След минута писъци потвърдиха предположението. Бяха се срещнали, полицията вече атакуваше. И сега конните редици се люшнаха напред, прекосиха в тръс празното пространство, копитата им тракаха ритмично върху паважа.
Нейде отпред отекна изстрел. Пръснаха се счупени стъкла. Конете се понесоха в галоп. Хората от площад „Вединг“ се опитаха да нахлуят след тях. Втора верига от постове препречи достъпа към „Райникендорферщрасе“, почна бавно да се придвижва напред и очисти площада. Полетяха камъни. Някакъв старши беше ранен с нож. Полицаите вдигнаха гумените си палки, втурнаха се напред бегом. С три камиона им докараха подкрепление. Нови полицаи наскачаха от бавно движещите се коли. Работниците бяха принудени да побягнат, спряха отново по най-отдалечените краища на площада и по улиците, които се вливаха в него. Фабиан си проби път през тая жива стена и продължи пътя си. Шумът се отдалечаваше. През три улици по-нататък навсякъде цареше спокойствие и ред.
Пред една врата стояха няколко жени.
— Хей, вие! — извика едната от тях. — Вярно ли е, че на „Вединг“ имало пердах?
— Взимат си мярка едни на други — отговори той и отмина.
— Да пукна, ако Франц не е пак там — извика жената. — Ах, само да ми се върнеш у дома!
Сред редицата на фасадите, там, където най-малко би могло да се очаква, между стари, солидни блокове с жилища под наем, имаше панаир, наречен „Северният парк на чичо Пеле“. Музика на латерни заглушаваше разговорите на момичетата, които, хванати ръка за ръка, се разхождаха в дълга верига пред входа. Младежи, влезли в ролята на отчаяни смелчаци, сновяха наоколо с накривени каскети и подвикваха дързости. Момичетата се кискаха поласкани и даваха недвусмислени отговори.
Фабиан влезе през вратата. Обстановката беше като в сушилня на открито. Ацетиленовите пламъчета примигваха и оставяха алеите и бараките в полумрак. Земята бе лепкава и обрасла с кичури трева. Поради недостатъчна клиентела въртележката бе покрита с платнища. По алеята пред бараките крачеха мъже с груби якета, стари жени със забрадки и деца, които отдавна трябваше да са в леглата.
Чуваше се тракането на рулетка. Хората стояха плътно скупчени около нея и не откъсваха погледи от въртящия се диск. Той забави своите обороти, подмина още няколко номера и спря.
— Двайсет и пет! — извика човекът, който съобщаваше номерата.