Стигнал до кафене „Шотенхамл“, Фабиан направи кръгом. Какво толкова имаше да говорят? Късно беше вече за разговори. Продължи по-нататък, излезе на улица „Потсдам“, спря нерешително на Потсдамския площад, тръгна нагоре по улица „Белвю“ и се озова отново пред кафенето. И този път вече влезе. Корнелия седеше там, сякаш го чакаше от години, и леко му махна с ръка.
Фабиан седна. Корнелия хвана ръката му.
— Не вярвах, че ще дойдеш — каза му плахо тя.
Той мълчеше и гледаше встрани от нея.
— Не постъпих добре, нали? — прошепна Корнелия и сведе глава.
В кафето й капнаха сълзи. Тя тикна чашата настрана и избърса очите си.
Фабиан отмести поглед от масата. Стените между двете стълби, които водеха с барокови завъртулки към горния етаж, бяха населени с множество пъстри папагали и колибри. Птиците бяха от стъкло. Бяха накацали върху стъклени лиани и клони и чакаха вечерта и нейните лампи, за да заблести, чупливата джунгла, сред която се намираха.
Корнелия прошепна:
— Защо не ме поглеждаш?
Сетне притисна носната кърпичка до устата си. Риданието й звучеше тъй, сякаш нейде далече хлипа отчаяно дете. Заведението беше празно. Посетителите седяха отвън, под големи червени чадъри. Наблизо имаше само един келнер.
Фабиан се вгледа в лицето на Корнелия. Очите й трепкаха от вълнение.
— Кажи най-сетне една дума — проговори пресипнало тя.
Устата му бе пресъхнала. Гърлото му се беше свило. С усилие успя да преглътне.
— Кажи една дума — повтори съвсем тихо тя и сключи ръце върху покривката на масата, между никеловите прибори. — Какво ще стане от мен? — прошепна тя, сякаш говореше на себе си и той вече не беше при нея. — Какво ли ще стане от мен?
— Една нещастна жена, на която й върви отлично — каза той прекалено високо. — Нима това те изненадва? Нима не си дошла тъкмо с тая цел в Берлин? Тук се прави размяна. Който иска да получи, трябва да даде — каквото има.
Почака малко, но Корнелия мълчеше. Тя извади пудриерата от чантата си, но я остави неразтворена. Той отново се бе овладял. Чувството му, което лесно се поддаваше на умора, се уталожи и отстъпи пред напора да постави нещата в ред. Почна да гледа на станалото като на непоносимо разхвърляна стая и се залови да разтребва — хладнокръвно и с дребнава педантичност.
— Ти дойде тук с намерения, които се осъществиха по-бързо, отколкото можеше да се очаква. Намери един влиятелен човек, който те финансира. Той не само те финансира, а ти създава и възможности да напреднеш в работата. Не се съмнявам, че ще имаш успех. А и той ще си получи обратно парите, които, тъй да се каже, е вложил в теб. По този начин и самата ти ще спечелиш пари, така че един ден ще можеш да кажеш: „Уважаеми господине, сега сме квит.“
Фабиан се смая. Уплаши се от самия себе си и помисли: „Оставаше само да произнеса и препинателните знаци“.
Корнелия го гледаше тъй, сякаш го виждаше за пръв път. После разтвори пудриерата, взря се в малкото, кръгло огледалце и прокара по разплаканото си, детински учудено лице бялото пухче. Кимна му, че може да продължи.
— Какво ще стане после — каза той, — какво ще стане, след като няма да имаш вече нужда от Макарт, не може да се каже отсега, пък и не подлежи на разискване. Ти ще работиш, а когато една жена работи, почти не й остава време за друго. Успехът ще бъде все по-голям, амбицията ще расте; колкото по-високо се качва човек, толкова по-голяма е и опасността от падане. Навярно той не ще бъде единственият. Винаги се намира по някой мъж, който препречва пътя на жената и с когото тя трябва да легне, ако иска да го прескочи. Ще свикнеш с това, ти вече се справи с вчерашния прецедент.
„Аз вече плаках, а той продължава да сипе удари върху мен“ — помисли си смаяна тя.
— Но аз не смятам да говоря за бъдещето — каза Фабиан и направи с ръка движение, сякаш се мъчи да задуши мислите си. — Остава да се обсъди само миналото. Вчера, когато си отиде, ти не ме попита. Защо те интересува отговорът ми сега? Знаеше, че ми пречиш. Знаеше, че искам да се отърва от тебе. Знаеше, че горя от желание да имам любовница, която да печели в чужди легла парите, с които аз не разполагам. Ако във всичко това ти беше права, това би значело, че аз съм негодник. А ако аз не съм негодник, значи всичко, което стори ти, е погрешно.
— Всичко беше погрешно — каза тя и стана. — Сбогом, Фабиан.
Той тръгна след нея твърде недоволен от себе си. Беше я засегнал, имаше право да го стори, но нима тази причина беше достатъчна? На улица „Тиргартен“ я настигна. Вървяха мълчаливо и всеки съжаляваше себе си и другия. Фабиан си помисли още: „Какво да й отговоря, ако ме запита сега: «Да се върна ли при теб?» В джоба ми има още петдесет и шест марки.“