Доктор Мол въздъхна, порови по писалището си, даде на Фабиан връзка ключове и каза:
— Наистина жалко! Бяхте ми симпатичен още от самото начало. Задръжте няколко дни ключа. Може би ще размислите. Аз във всеки случай много бих се радвал, ако ви видя пак.
Фабиан изръмжа „лека нощ“, прекоси тихо преддверието, взе шапката и палтото си, отвори вратата, затвори я предпазливо зад себе си и се втурна надолу по стълбището. На улицата си пое дълбоко дъх и поклати глава. Хората най-спокойно минаваха покрай тоя дом и нямаха понятие какви невъобразими неща ставаха зад стените му! Приказният талант да можеш да виждаш през стените и през спуснатите завеси бе дреболия в сравнение с постижението да издържиш онова, което ще видиш.
„Много съм любопитен“ — беше разправял той на русокосата персона, а ето че сега, вместо да насити любопитството си със съпружеската двойка Мол, побягна. Беше хвърлил на вятъра тридесет марки. В джоба му се търкаляха още две. Нямаше да стигнат и за вечеря. Засвири с уста, тръгна напосоки по мрачните непознати алеи и — по не доглеждане — попадна пред гарата „Хеерщрасе“. Отиде с градската железница до Зоологическата градина, там скочи в подземната, на Витембергския площад се прекачи в друга посока и на „Шпихернщрасе“ се измъкна пак на земята, под открито небе.
Отиде в кафенето, гдето беше редовен посетител. Не, доктор Лабуде не бил вече там. Чакал до единадесет часа. Фабиан седна, поръча си кафе и запуши цигара.
Съдържателят, някой си Ковалски, се осведоми за драгоценното му здраве. Между другото, тази вечер се случило нещо много смешно. Ковалски прихна така, че коронките в устата му заблестяха. Пръв забелязал тази история келнерът Нитенфюр.
— Хей там, оттатък, край кръглата маса беше седнала една млада двойка. Двамата се забавляваха великолепно. Жената непрекъснато галеше ръката на мъжа. Смееше се, запали му една цигара и се държеше тъй любезно, както рядко можеш да видиш.
— Но това съвсем не е смешно.
— Почакайте, драги господин Фабиан. Почакайте само! Жената — хубавичка беше, трябва да се признае — същевременно флиртуваше с един господин от съседната маса. И то как! Нитенфюр незабелязано ми направи знак да се приближа. Невиждана гледка беше. Най-сетне оня тип й тикна една бележка. Тя я прочете, кимна, надраска от своя страна нещо на къс хартия и я хвърли на съседната маса. През цялото време обаче не престана да говори със своя приятел, разправяше му някаква история и той така й се радваше… е, все съм виждал ловки жени, ама тая, както седеше на два стола, слагаше всичките в джоба си.
— А той защо търпеше подобно нещо?
— Секунда още, скъпи господин Фабиан. Ей сега идва развръзката! И така, ние също се чудехме как търпи това. Седеше си доволен до нея, усмихваше се наивно, обгръщаше раменете й с ръка, а през същото време тя кимаше на оня от съседната маса. Онзи й кимаше в отговор, правеше й знаци — занемяхме от смайване. После Нитенфюр отиде при тях, защото искаха да плащат.
Като изви нагоре едрата си глава, господин Ковалски почна да се смее към небето.
— Е, и в какво се състоеше работата?
— Човекът, с когото седеше тя, беше сляп!
Заливайки се от смях, съдържателят се поклони и се отдалечи бързо. Фабиан смаян го изпрати с поглед. Ето докъде беше стигнала техниката!
При вратата цареше оживление. Нитенфюр и помощник-келнерът се бяха запретнали да изтласкат навън някакъв човек с окъсани дрехи.
— Обирайте си веднага парцалите! Цял ден с тая просия, това е отвратително! — съскаше Нитенфюр.
А помощник-келнерът дърпаше насам-нататък човека, който бе побледнял и не продумваше нито дума.
Фабиан скочи, втурна се към групата при вратата и извика на келнерите:
— Пуснете веднага господина!
Двамата неохотно се подчиниха.
— А, ето ви и вас — каза Фабиан и подаде ръка на просяка. — Извънредно съжалявам, че ви обидиха. Извинете и заповядайте на моята маса.
Той отведе в своя ъгъл човека, който недоумяваше какво става с него, накара го да седне и запита:
— Какво бихте желали да хапнете? Ще пиете ли чаша бира?
— Много сте любезен — каза просякът. — Но заради мен ще си имате само неприятности.
— Ето ви листа. Изберете си нещо, моля!
— Безсмислено е! Ще ме издърпат от масата и ще ме изхвърлят.
— Няма! Я елате на себе си! Само защото сакото ви е закърпено и червата ви куркат не смеете да седнете дори както трябва на стола, а? Самият вие имате до известна степен вина, че не ви пускат да влезете никъде.
— След като е бил безработен цели две години, човек почва да мисли малко по-иначе за тия неща — каза просякът. — Аз спя в приюта на Енгелуфер. От „Социални грижи“ ми дават десет марки. Стомахът ми вече се разболя от хайвера, който непрекъснато ям.