„Мили Якоб,
Днес по обед пак ходих в института, за да запитам още веднъж какво става и пак не можах да намеря тайния съветник. Обаче Векерлин, неговият асистент, беше там и ми каза, че хабилитационната ми работа била отхвърлена. Тайният съветник я охарактеризирал като съвсем незадоволителна и заявил, че препращането й във факултета според него излишно ще обремени преподавателското тяло. Освен това нямало смисъл да се дава гласност на моя бламаж. Този труд ми струва пет години и той се оказа петгодишна работа, положена, за да се стигне до един бламаж, който сега, само от състрадание, искат да потулят в най-тесен кръг.
Мислех да те потърся по телефона, но ме досрамя. Нямам дарбата да приемам утешения и в тази насока съм бездарен. Разговорът за Леда, който водихме с теб преди няколко дни, ме убеди в това. Ти пак щеше да ми изясниш колко микроскопично значение има моята научна злополука, аз привидно щях да се съглася, щяхме да се излъжем взаимно.
Отхвърлянето на моя труд представлява за мен провал — фактически и психологически, но преди всичко психологически. Леда ме отблъсна, университетът ме отблъсна, от всички страни получавам оценка «незадоволителен». Честолюбието ми не може да понесе това, то сломява и сърцето, и разума ми, Якоб. Няма да ми помогне никаква историческа статистика, с която се изтъква колко знаменити люде са били лоши ученици и нещастни любовници.
И политическият ми излет до Франкфурт беше отвратителен. Накрая стигнахме до бой. Като се върнах вчера, заварих тук Селоу, скулпторката и няколко други жени. Сега, докато пиша, те се замерят в съседната стая с чаши и вази. Като разглеждам положението си в момента, мога да кажа: цялата тая насока не ми се нрави! Изпъдиха ме от кръга, където е мястото ми. Там, където са готови да ме приемат, не искам да ида. Не ми се сърди, драги приятелю, но аз просто бягам. Европа ще продължи и без мен да живее или да загива, аз не съм й необходим. Живеем във времена, когато безчестните пазарлъци в икономиката не изменят нищо, а само ускоряват или забавят малко разрухата. Стигнали сме до един от ония редки преломни моменти в историята, когато трябва да се съгради един нов мироглед, всичко друго е безполезно. Нямам повече смелост да понасям подигравките на професионалните политици, които са се запретнали да уморят един континент с глупавите си хапчета. Зная, че съм прав, но днес това вече не ми е достатъчно. Превърнах се в смешно чучело, в кандидат за човечност, скъсан по предметите любов и професия. По-добре да ликвидираме тоя тип. Револверът, който взех неотдавна от оня комунист при Бранденбургския музей, пак ще влезе в действие и ще възстанови честта си. Взех го тогава със себе си, за да предотвратя едно нещастие. Трябваше да стана учител, за идеализъм са зрели само децата.
И тъй, Якоб, прощавай. За малко щях да напиша и то съвсем сериозно: често ще си спомням за теб. Но с това вече е свършено. Не ме укорявай, че разочаровах така и двама ни. Ти си единственият човек, когото обичах, при все че го познавах. Поздрави моите родители и преди всичко майка ми. Ако случайно срещнеш някога Леда, не й казвай колко тежко ме засегна нейната изневяра. Нека смята, че съм бил само обиден. Не е необходимо всеки да знае всичко.
Щях да те помоля да се погрижиш за уреждане на работите ми, но не остана нищо, което да се урежда.
Нека родителите ми освободят «жилище номер две», с мебелите да правят каквото искат. Книгите си оставям на теб. Преди малко намерих в писалището си две хиляди марки, вземи тия пари, не са много, но все ще стигнат за едно малко пътуване.
Прощавай, приятелю! Живей по-добре от мене. Бъди здрав!
Фабиан внимателно помилва челото на мъртвеца. Долната челюст се беше отпуснала още повече. Устата беше зинала.
— Случайност е, че живеем; сигурно е само едно — че ще умрем — прошепна Фабиан и се усмихна на приятеля си, сякаш все още искаше да го утеши.
Комисарят отвори тихо вратата.
— Извинете, че ви смущавам пак.
Фабиан му подаде писмото. Полицаят го прочете и каза:
— В такъв случай мога да пусна момичетата да си вървят.
Върна му писмото и влезе в съседната стая.
— Въпросът е приключен, няма да ви задържам повече — извика той.
— Само още една минутка — обади се женски глас. — Имам слабост към мъртъвци.
Петте жени нахълтаха през вратата и мълчаливо застанаха пред кушетката.
— Би трябвало да се върже челюстта му — каза най-сетне едно момиче, което Фабиан не познаваше.
Скулпторката се завтече в другата стая и се върна с една салфетка. Пристегна долната челюст на Лабуде така, че устата му се затвори, и завърза краищата на салфетката на възел върху косата му.