— Мъртвец със зъбобол — отбеляза Селоу и злобно се изсмя.
Рут Райтер каза:
— Истински позор. При мен, в ателието, седи Вилхелми и от ден на ден се оправя, свинята му със свиня, макар че лекарите са изгубили всяка надежда за живота му. А пък този снажен момък взе, че се затри.
Сетне помощникът на криминалния комисар изведе жените от стаята. Комисарят седна до писалището и състави полицейския доклад. Помощникът се завърна.
— Няма ли да бъде най-добре да повикаме една кола и да закараме мъртвеца във вилата на родителите му? — запита той.
После се наведе. Банкнотите бяха попадали от кушетката пак на пода. Вдигна ги и ги пъхна в джоба на Фабиан.
— Впрочем, уведомени ли са вече родителите? — запита Фабиан.
— За съжаление не можем да влезем във връзка с тях — отговори помощникът. — Съдебният съветник Лабуде се намира на някаква малка обиколка, прислугата не знае подробности. А майката е в Лугано. Телеграфирано й е.
— Добре тогава — рече Фабиан. — Да го откараме у дома му!
Помощникът телефонира в най-близката противопожарна служба. Сетне тримата зачакаха мълчаливо да дойде колата. Санитари поставиха трупа на Лабуде върху носилка и я свалиха по стълбата. Пред къщата се бяха струпали любопитни съседи. Вкараха носилката в колата, Фабиан седна до проснатия си приятел. Криминалните чиновници се сбогуваха. Той им подаде ръка. Един санитар вдигна подвижната стълбичка и хлопна вратата. Фабиан и Лабуде потеглиха за последен път заедно през Берлин.
Прозорецът беше спуснат, в рамката му се появи катедралата. Сетне картината се смени. Фабиан видя стражницата, построена от Шинкел, университета, държавната библиотека. Колко ли време бе изтекло, откак бяха минали заедно тук с автобуса?
Същата вечер там, край Бранденбургския музей, те бяха взели револверите на двама противници. Сега Лабуде лежеше в носилката и дори не знаеше, че минава през Бранденбургската врата. Два здраво пристегнати колана придържаха трупа му. Главата му бавно се отмести встрани.
— Размишляваш ли? — тихо запита Фабиан, оправи главата на Лабуде върху възглавницата и не отмести вече ръката си оттам. „Мъртвец със зъбобол“ — беше казала Селоу.
Когато болничната линейка спря пред вилата в Груневалд, прислугата стоеше на вратата. Икономката ридаеше, прислужникът тръгна, изпълнен с достойнство, пред санитарите, прислужничките ги последваха; бавните им крачки съответствуваха на тържествения момент. Отнесоха Лабуде в стаята му и го положиха на кушетката. Прислужникът отвори широко прозореца.
— Утре рано ще дойде жената, за да го измие и облече — каза икономката и сега се разплакаха и прислужничките.
Фабиан даде пари на санитарите. Те отдадоха чест по войнишки и си отидоха.
— Господин съдебният съветник все още не се е върнал — каза прислужникът. — Нямам понятие къде се намира. Но той ще прочете във вестниците.
— Има ли вече съобщение във вестниците? — запита Фабиан.
— Да — отговори прислужникът. — Уважаемата госпожа е уведомена. Тя ще пристигне в Берлин навярно утре по обед, ако състоянието й позволи да пътува. В този момент бързият влак се намира на Белинзона.
— Легнете си да спите — рече Фабиан. — Аз ще прекарам нощта тук.
Приближи един стол до кушетката. Останалите напуснаха стаята. Остана сам.
Значи, майката на Лабуде се намираше сега в Белинзона? Фабиан седна до своя приятел и си помисли: „Какво страшно наказание за една лоша майка!“
Двадесета глава
Салфетката поддържаше лицето на Лабуде само привидно. То се изменяше. Скулите му изпъкнаха, сякаш плътта му се беше превърнала в гъста течност, която малко по малко се попиваше във вътрешността на тялото. Очите му бяха дълбоко хлътнали в почернелите орбити. Ноздрите му се свиваха и като че искаха да се затворят съвсем.
Фабиан се приведе напред и помисли: „Защо се променяш? Да не би с това да искаш да направиш по-лека раздялата ни? Бих искал да можеше да говориш; много неща щях да те питам тогава, драги приятелю. Добре ли ти е сега? Сега, след като умря, доволен ли си, че си мъртъв? Или пък съжаляваш за стореното? Иска ли ти се да върнеш невъзвратимото? На времето си въобразявах, че ако застана до трупа на някой човек, когото обичам, никога не ще мога да проумея, че той е мъртъв. Пък и как ли да разбереш, че някой не съществува, когато той лежи пред очите ти с вратовръзка и с яка, и със същия костюм, в който е бил жив преди малко? Тъй си мислех. Как да повярваш, че само защото е забравил да диша, някой се е превърнал в купчина месо, която след три дни небрежно ще заровят? Тъй мислех. Нима, ако стане това — казвах си аз, — няма да викнеш високо: «На помощ! Той се задушава!»