Фабиан излезе в коридора. Не искаше да присъствува, когато бащата щеше да види проснатия си син. Съдебният съветник се зададе по стълбите, държеше се здраво за парапета, а прислужникът продължаваше да го следва, протегнал ръце; но бащата на Лабуде не падна. Без да погледне Фабиан, той влезе в осветената стая. Прислужникът затвори вратата и сведе глава, за да чуе, дали няма да го повикат. Ала в стаята, както и преди, владееше тишина. Фабиан и старият прислужник стояха, никой не помръдваше от мястото си, не се поглеждаха и напрегнато се ослушваха. Готови да проявят съчувствие, те очакваха някакъв звук да изрази печал или нещо подобно. Но не чуваха нищо. Невъзможно бе да отгатнат какво става зад затворената врата.
Позвъни се. Прислужникът изчезна в стаята и веднага излезе пак в коридора.
— Господин съдебният съветник би желал да говори с вас.
Фабиан влезе.
Старият Лабуде седеше зад писалищната маса, опрял глава на дланта си. След известно време той се надигна, изправи се, за да поздрави приятеля на сина си и на устата му заигра принудена усмивка.
— Не съм податлив на трагични преживявания — рече той угнетено. — Малкото съчувствие, което моят егоизъм допуска, е добило фалшив блясък от множеството пледоарии, произнесени от мен, и изобщо от съдебната рутина. И тоя фалшив блясък отразява всичко друго, но не и искрено съчувствие.
Извърна се и впери поглед в сина си, сякаш искаше да се извини пред мъртвеца.
— Няма смисъл да се упрекваме — продължи той. — Не бях баща, който живее заради своя син. Аз съм един позастарял човек, жаден за наслади и лудо влюбен в живота. А животът съвсем не изгубва смисъла си чрез този факт.
Старият Лабуде посочи с протегната ръка към трупа:
— Той е знаел какво върши. И ако е смятал, че то е най-разумното, тогава другите няма защо да плачат.
— Тъкмо понеже говорите толкова трезво за станалото, би могло да се предположи, че се упреквате — каза Фабиан. — Няма причини да го правите. Явната причина за самоубийството на Щефан се намира извън нашата сфера.
— Какво знаете вие във връзка с това? Оставил ли е Щефан някакви писма? — запита съдебният съветник.
Фабиан премълча за писмото.
— Разбрахме това от една кратка бележка. Тайният съветник е отхвърлил хабилитационната работа на Щефан като незадоволителна.
— Не съм я чел. Все не стига време. Толкова ли беше лоша? — запита събеседникът му.
— Тя е един от най-добрите и най-оригинални трудове, които съм чел в областта на литературната история — отвърна Фабиан. — Ето я.
Той свали от лавицата копието от ръкописа и го остави на писалищната маса.
Съдебният съветник го попрелисти, след това позвъни, нареди да му донесат телефонния указател и затърси в него някакъв номер.
— Много е късно наистина — рече старият Лабуде и отиде до телефона, — но няма какво да се прави.
Получи връзка.
— Може ли да говоря с тайния съветник? — запита той. — Тогава повикайте на телефона уважаемата му госпожа. Да, дори ако вече спи. Обажда се съдебният съветник Лабуде.
Почака малко. После каза:
— Извинете за безпокойството! Чух, че съпругът ви бил на път. Във Ваймар ли? Тъй, на конгреса на шекспиролозите. Кога ще се върне? Тогава ще си позволя да го потърся утре в института. Не знаете ли случайно дали е прочел вече хабилитационната работа на сина ми?
Дълго време слуша; след това се сбогува, остави слушалката върху телефонната вилка, извърна се към Фабиан и запита:
— Можете ли да разберете нещо? Неотдавна, по време на ядене, тайният съветник споменал, че работата върху Лесинг била крайно интересна и че бил извънредно любопитен какви ще бъдат изводите, тоест заключението на работата… Изглежда, че за смъртта на Щефан все още не се знае нищо.
Фабиан възбудено скочи.
— Какво, значи той се е произнесъл за работата похвално? А нима може да се отхвърлят работи, заслужили похвала?
— Във всеки случай по-често се случва да приемат работи, намерени за лоши — отвърна съдебният съветник. — Бихте ли ме оставили сега сам? Аз ще стоя при момчето и ще прочета ръкописа му. Пет години е работил над него, нали?
Фабиан кимна и му подаде ръка.
— Ето я причината за смъртта му — каза старият Лабуде и посочи портрета на Лесинг.
Той свали картината от стената, огледа я и без каквото и да било видимо вълнение я строши върху писалището. След това позвъни. Дойде прислужникът.
— Измети тоя боклук и донеси лейкопласт! — нареди съдебният съветник.
Дясната му ръка бе окървавена.
Фабиан погледна още веднъж мъртвия си приятел. После излезе от стаята и остави двамата сами.