Все пак той надви себе си и промърмори:
— Благодаря!
Продължи да лежи, докато тя излезе от стаята, после стана и навлече дрехите си. Трябваше да говори с тайния съветник. От снощи не му даваше мира едно подозрение, за което се стараеше да не мисли и което въпреки това ставаше все по-мъчително. Трябваше да отиде в университета.
Тъкмо когато излизаше на улицата, към него се приближи и спря голяма частна кола.
— Фабиан! — извика някой.
Беше Корнелия. Тя седеше в колата и му махаше с ръка. Когато той пристъпи по-наблизо, Корнелия слезе.
— Бедният ми Фабиан! — каза тя и погали ръката му. — Не можах да издържа до следобед и той ми услужи с колата си. Преча ли ти? — Сетне понижи глас: — Шофьорът подслушва! — И запита по-високо: — Къде отиваш?
— В университета. Той се самоубил, защото работата му била отхвърлена. Трябва да говоря с тайния съветник.
— Ще те закарам дотам. Може ли? — запита Корнелия. — Моля, закарайте ни до университета — каза тя на шофьора, качиха се в колата и потеглиха към центъра на града.
— А как прекара ти снощи? — запита Фабиан.
— Не говори за това! — замоли го тя. — Непрекъснато имах чувството, че те грози някаква беда. Макарт ми разправяше за ролята, която ще играя, едва го слушах, толкова силно ме гнетеше предчувствието ми. Беше също както пред буря.
— Каква е ролята?
Отмина предчувствието на Корнелия, без изобщо да му обърне внимание. Мразеше тая привичка на хората да надничат в бъдещето тъй, сякаш повдигат крайчето на някое одеяло, а още повече мразеше тяхната гордост впоследствие, когато се окажеше, че са били прави. Колко наивно и недодялано бе да проявяваш подобна интимност по отношение на съдбата! Отвращението му нямаше нищо общо с това, дали предчувствията по начало са възможни или не. Смяташе за истинска дързост да се интимничи с онова, което все още остава скрито за човека. Но колкото и пословична да бе неговата пасивност, сигурно беше едно: тя нямаше нищо общо с някакво примирение пред неизбежното.
— Много странна роля — каза Корнелия. — Представи си само, във филма ще трябва да бъда жена на един човек, който, за да удовлетвори налудничавата си фантазия, непрекъснато иска от мене да се променям. Той е патологичен тип и ме заставя да играя различни роли: ту на неопитно момиче, ту на изтънчена дама, на вулгарна жена, а после на безмозъчно, елегантно същество, което мисли само за лукс. При това става ясно — за мен по-късно, отколкото за него и за зрителите, — че характерът ми е съвсем различен от тоя, който съм си представяла самата аз. Двамата, и той и аз, ще бъдем изненадани от това, че се променям непрекъснато, в края на краищата и против неговата воля, и едва по този начин се превръщам в онова, което винаги съм била. Излиза, че в същината си аз съм подла и властолюбива, и в конфликта, предизвикан от неговите повели, той претърпява трагично поражение.
— На Макарт ли е хрумнало всичко това? Внимавай, Корнелия, този човек е опасен. Вярно е, че той ще иска от теб това преобразяване само за филма, но тайно ще се обзаложи сам със себе си и ще чака да види дали не си такава и в действителност.
— Това не би било кой знае какво нещастие, Фабиан. Мъже като него искат само едно: да бъдат прегазени. Така че филмът ще се превърне в частен урок за живота.
Той порови из джобовете си, намери пачката с банкноти, отброи хиляда марки и ги подаде на Корнелия.
— Ето, Лабуде ми остави пари. Вземи половината. Това ще ме успокои.
— Да бяхме имали преди три дни две хиляди марки — каза тя.
Фабиан наблюдаваше шофьора, който непрекъснато се взираше в малкото изпъкнало огледало и следеше по този начин всяко тяхно движение.
— Твоята гувернантка ще ни блъсне в някое дърво. Музиката е отпред! — изкрещя той и шофьорът отмести за малко погледа си от тях.
— Следобед ще дойда без него — рече Корнелия.
— Не зная дали ще си бъда у дома — отвърна той.
Тя се облегна леко и плахо на рамото му.
— Каквото и да стане, ще дойда, може би ще ти бъда необходима.
Пред университета той слезе. Корнелия продължи пътуването си със своя тъмничен надзирател.
Отвори му прислужникът на института. Тайният съветник още не бил дошъл, но всеки момент го очаквали да се завърне. Дали асистентът е тук? Да.
В чакалнята пред професорския кабинет седяха съдебният съветник Лабуде и жена му. Госпожа Лабуде изглеждаше много състарена; разплака се, когато Фабиан ги поздрави, и каза:
— Ние не се грижехме никак за него.
— Безсмислено е да се укорявате за каквото и да било — отвърна Фабиан.