— Трябва да задам във ваше присъствие няколко въпроса на този господин — рече Фабиан. — Доктор Векерлин, казал ли сте вчера по обед на моя приятел Лабуде, че работата му е отхвърлена? Казал ли сте му, че тайният съветник заявил, че внасянето на работата във факултета ще означава излишно обременяване на професорското тяло? Казал ли сте му освен това, че отхвърляйки работата му, тайният съветник искал да му спести публичното излагане?
Госпожа Лабуде изстена и се строполи в безсъзнание от стола си на пода. Никой от мъжете не се загрижи за нея. Векерлин бе отстъпил заднешком до вратата. Останалите трима мъже стояха приведени напред и чакаха неговия отговор.
— Векерлин — промълви тайният съветник и тежко се подпря върху облегалката на един стол.
Асистентът изкриви широкото си, бледо лице, сякаш искаше да се усмихне, и на няколко пъти разтвори уста.
— Дълго ли ще чакаме? — запита заплашително съдебният съветник.
Векерлин сложи ръка на дръжката на вратата и продума.
— То беше само шега!
Тогава Фабиан изкрещя — това бе някакъв нечленоразделен звук, който отекна като рев на животно. В следния миг той скочи напред и заудря асистента с двете си ръце, непрекъснато, без да гледа къде. Удряше несъзнателно, като някакъв автоматичен чук, удряше непрекъснато.
— Подлец! — изрева той, докато стоварваше двата си юмрука право върху лицето на другия.
Векерлин все още се усмихваше, сякаш искаше да се извини. Беше забравил, че ръката му е на дръжката на вратата и че искаше да избяга от стаята. Малко по малко той се свлече под ударите на колене. Изтегли се нагоре, хванат за дръжката, и вратата се отвори. Едва сега се сети за намерението си, промуши се в коридора. Фабиан го последва. Крачка по крачка двамата се приближаваха до стълбата, която водеше към партера, единият удряше, от другия течеше кръв.
Долу, в подножието на стълбата се бяха струпали студенти, които шумът бе привлякъл от различните помещения на института. Стояха безмълвни и изчакваха, сякаш чувствуваха, че онова, което става горе, е справедливо.
— Псе! — каза Фабиан и удари асистента под брадичката.
Векерлин се строполи по гръб, главата му се удари глухо в едно от стъпалата и той се затъркаля шумно надолу по стълбата. Фабиан се спусна след него и понечи да скочи отгоре му. Ала неколцина студенти бързо пристъпиха напред и го хванаха здраво.
— Пуснете ме! — викаше той и се дърпаше като бесен от вкопчените в него ръце. — Пуснете ме, ще го убия!
Някой затисна устата му. Прислужникът на института коленичи до асистента, който се опита да се изправи, но само изстена и падна пак на пода. Отнесоха го в стаята с каталозите.
На горния етаж, до самата стълба, стояха тайният съветник и бащата на Лабуде. През отворената врата се чуваха провлечени хлипания. Майката на Щефан беше дошла на себе си.
— Така значи, било само шега! — извика съдебният съветник и отчаяно се засмя.
Тайният съветник каза твърдо, сякаш най-сетне беше намерил изход:
— Доктор Векерлин е уволнен.
Студентите пуснаха Фабиан. Той наведе глава, това може би беше поздрав за сбогом, и напусна института.
Двадесет и втора глава
То било само шега!
Господин Векерлин си беше направил една глупава шега и тя беше станала причина за смъртта на Лабуде. Не, това не беше самоубийство. Някакъв си дребен чиновник от катедрата по немска литература беше убил неговия приятел. Капнал беше в ухото му отровни думи, както се капва арсеник в чаша вода. Беше се прицелил на шега в Лабуде и бе дръпнал спусъка. И от незареденото оръжие се беше разнесъл смъртоносен изстрел.
Докато крачеше бързо по „Фридрихщрасе“, Фабиан все още виждаше пред очите си страхливо усмихнатото лице на Векерлин и поразен едва сега от своите действия, се питаше: „Защо се нахвърлих тъй безпощадно върху този тип, сякаш всичко трябваше да бъде унищожено? Защо яростта ми срещу него бе по-силна, отколкото скръбта ми по безсмисления край на Лабуде? Нима човек като този, който е причинил неумишлено едно такова голямо нещастие, не заслужава по-скоро съчувствие, отколкото омраза? Дали някога в живота си той ще може да заспи спокойно?“
Малко по малко Фабиан почна да разбира инстинкта си. Векерлин не беше действувал неумишлено. Той беше искал да улучи Лабуде — не да го убие, но да го нарани. Бездарният конкурент бе отмъстил на по-даровития. Лъжата му беше взривна капсула. Той я бе хвърлил в Лабуде и беше побягнал, за да наблюдава злорадо и отдалече експлозията.