Докато, седнал така, той защищаваше собственото си нравствено поведение срещу изследователите на стопанската конюнктура, у него отново се пробудиха ония съмнения, които отдавна глождеха като червеи чувствата му. Действително ли бяха желателни човечните и почтени нормални хора, за които мечтаеше той? Не беше ли адска още самата представа за тоя рай на земята — независимо дали бе постижим или не? Би ли могла изобщо да се понесе от хората една такава епоха, позлатена с чисто благородство? Нямаше ли в същност тя да доведе по-скоро до затъпяване? Дали плановото стопанство не представляваше не само по-лесно осъществимото, но и по-лесно поносимото идеално положение? Дали неговата, Фабианова, утопия в същност нямаше значение само като обща насока, чието осъществяване бе както невъзможно, тъй и нежелателно? Не говореше ли той на света, както се говори на любимата: „Ще сваля за тебе звездите от небето!“ Подобни обещания бяха похвални, но какъв ужас, ако любимият действително ги изпълнеше. Какво щеше да прави клетата му любима със звездите, ако той й ги довлечеше?
Лабуде бе стоял здраво върху фактите, беше поискал да тръгне в поход и се беше препънал. Той, Фабиан, витаеше в пространството, защото нямаше достатъчно тежест, и продължаваше да живее. Но защо ли живееше още, след като не знаеше за какво живее? И защо неговият приятел, който бе знаел това „за какво“, не живееше вече? Умираха ония, които не трябваше да умират, и живееха, които не трябваше да живеят.
На фейлетонната страница от булевардния вестник, който се намираше на коленете му, той видя отново Корнелия.
„Една юристка става филмова звезда“
пишеше с тлъсти букви под снимката.
„Госпожица д-р Корнелия Батенберг — можеше да се прочете по-нататък в съобщението — е била открита от прочутия филмов индустриалец Едвин Макарт и още през следващите дни започва да се снима във филма «Маските на госпожа Z»“.
— Всичко хубаво! — прошепна Фабиан и кимна на изображението във вестника.
В другия ежедневник я видя още веднъж. Беше облечена с внушителен кеп и седеше пред кормилото на леката кола, която Фабиан вече знаеше. До нея се виждаше дебел, едър мъж — явно самият откривател. Текстът под снимката потвърди предположението му. Човекът изглеждаше брутален и лукав — като дявол без гимназиално образование. „Едвин Макарт — човекът с магическата пръчица за откриване на съкровища“ — твърдеше редакторът; най-новото му откритие се наричало Корнелия Батенберг. В качеството си на бивш кандидат на науките, тя представлявала нов, модерен тип в киното: интелектуалната немска жена.
— Всичко хубаво! — повтори Фабиан и втренчи поглед в снимката.
Колко отдавна бе сякаш всичко станало помежду им! Взираше се в изображението тъй, като че оглеждаше гроб. Някаква невидима, призрачно-зловеща ножица бе прерязала всички нишки, които го свързваха с този град. Останал беше без работа, приятелят му бе мъртъв, Корнелия се намираше в чужди ръце — какво ли още можеше да търси тук?
Грижливо откъсна фотографиите, прибра ги в бележника си и хвърли вестниците. Нищо не го задържаше в Берлин, копнееше да се върне там, отгдето беше дошъл: да се върне у дома, в родния си град, при майка си. При все че все още седеше на Анхалтската гара, в същност той отдавна вече не беше в Берлин. Щеше ли да се върне някога?
Когато неколцина души се разположиха нашироко около масата му, Фабиан стана, мина през пропуска на гарата и седна във влака, който чакаше сигнал, за да потегли.
Само да се махне оттук! Голямата стрелка на гаровия часовник бавно пълзеше по минутите. Само да се махне!
Фабиан седеше до прозореца и гледаше навън. Нивите и ливадите се носеха покрай него шеметно, сякаш се намираха върху някакъв въртящ се диск. От време на време сред танцуващите поляни се виждаха малки, боси селянчета, които махаха машинално. На една от ливадите пасеше кон. Някакво жребче подскачаше покрай оградата и поклащаше ритмично глава. След това влакът навлезе в мрачна борова гора. Стъблата бяха обрасли със сиви лишеи. Дърветата стояха като прокажени, сякаш им бе забранено да напускат гората.
Изпита чувството, че някой се взира настойчиво в него. Извърна се и погледна в купето. Спътниците му бяха равнодушни хора и си седяха равнодушно по местата, заети само със себе си. Кой ли го гледаше? В този миг той откри вън, в коридора, госпожа Ирене Мол. Тя пушеше цигара и му се усмихваше. Тъй като Фабиан не помръдна от мястото си, Мол му махна с ръка.
Той излезе.
— Просто скандално е, как се преследваме! — рече тя. — Накъде си тръгнал?