Децата подадоха ръка и направиха реверанс. И двете бяха момичета. Приличаха повече на майка си, отколкото тя на себе си.
— Най-малко десет години не сме се срещали — рече той. — Как си? Кога се омъжи?
— Мъжът ми е главен лекар в Каролахаус — заразказва тя. — Там не се напредва бързо. До частна практика изобщо не може да стигне. Може би ще замине с професор Вандсбек за Япония. Ако си заслужава, ще замина и аз допълнително с децата.
Той кимна и изгледа двете момиченца.
— По-хубаво беше тогава — тихо каза тя. — Помниш ли, когато бяха заминали родителите ми? Бях седемнадесетгодишна. Как бързо минава времето. — Тя въздъхна и оправи моряшките яки на момиченцата. — Преди човек да е поел напълно собствения си живот, и вече е натоварен с отговорността за децата си. Тази година дори няма да отидем на море.
— Разбира се, това е ужасно — каза Фабиан.
— Да — отвърна тя, — а сега да си ходим. Довиждане, Якоб!
— Довиждане!
— Подайте ръка на този чичо!
Двете момиченца направиха реверанс, притиснаха се до майка си и тръгнаха заедно с нея. Фабиан постоя още малко. Миналото сви зад ъгъла, с две деца за ръка, отчуждено, трудно можеше да се познае.
„Никак не си се променил“ — му беше казало миналото.
— Как мина? — запита майка му.
Бяха обядвали и сега стояха в магазина и разтоварваха един сандък с прах за избелване.
— Бях горе, в казармите. Ходих и в училището. Срещнах и Ева. Има две деца. Съпругът й е лекар.
Майката преброи пакетите, които бе струпала на рафта.
— Ева ли? Хубавичко момиче беше на времето. Каква беше тогава работата? Ти не се върна в къщи цели два дни.
— Родителите й бяха заминали и се наложи да проведа с нея няколкодневен просветен курс. За нея той беше първият и аз изпълних задачата си много добросъвестно и с истински благонравна сериозност.
— Много се безпокоях тогава — рече майка му.
— Но нали ти изпратих телеграма!
— Телеграмите са неприятно нещо — заяви старата жена. — Повече от половин час седях над нея и не се решавах да я отворя.
Той подаваше пакетите, майка му ги нареждаше.
— Няма ли да бъде по-добре, ако си потърсиш работа тук? — запита тя. — Никак ли не ти харесва вече при нас? Би могъл да се настаниш в дневната стая. Тук и момичетата са по-мили и не са така смахнати. Може би все пак ще си намериш жена.
— Още не зная какво ще правя — рече той. — Може и да остана. Искам да работя. Искам да действувам. Искам най-после да имам пред очите си цел. И ако не намеря, тогава ще изнамеря. Не може да продължава така.
— По мое време нямаше такива работи — заяви тя. — Тогава цел беше да печелиш пари, да се ожениш, да създадеш деца.
— Може би ще привикна с това — каза той. — Какво казваше винаги ти?
Тя престана да нарежда и натъртено каза:
— Човекът е животно, което свиква с всичко.
Двадесет и четвърта глава
Привечер Фабиан се отправи към старата част на града. Отново видя от моста световно прочутите сгради, които знаеше откакто се помнеше: някогашния дворец, бившата кралска опера, някогашната дворцова църква — всичко тук беше великолепно и старо. Луната се плъзгаше съвсем бавно — също като по жица — откъм върха на дворцовата кула към върха на черковната камбанария. Терасата, която се простираше покрай брега на реката, беше обрасла със стари дървета и достопочтени музеи. Целият град, животът му, културата му бяха пенсионирани. Гледката приличаше на луксозно погребение.
На старото пазарище срещна Венцкат.
— Идния петък класът ни се събира в бирарията при кметството — каза му Венцкат. — Ще останеш ли дотогава още тук?
— Надявам се — каза Фабиан. — Стига да мога, ще дойда.
Искаше веднага да се отдалечи, но бившият му съученик го покани. Жена му от две седмици била на бани. Отидоха при Гасмайер и пиха пилзенска бира. След третата чаша Венцкат заговори за политика.
— Не може да продължава така — почна да се възмущава той. — Аз съм в „Стоманеният шлем“13. Не нося значка. Не мога да се обвързвам публично поради гражданската си практика. Но това не променя нещата. Чака ни отчаяна борба.
— Ако я почнете вие, изобщо няма да се стигне до борба — каза Фабиан, — а направо до отчаяние.
— Може и да имаш право — извика Венцкат и удари по масата. — Е, тогава чисто и просто ще загинем, дявол го взел!
— Не зная дали с това ще е съгласен целият народ — възрази Фабиан. — Откъде намирате тая наглост да обричате на гибел шестдесет милиона души, само защото страдате от честолюбието на обидени пуяци и обичате побоищата?
13
„Стоманеният шлем“ (Stahlhelm) — германски съюз на бойците от фронта, създаден през 1918 година и послужил като едно от основните ядра за масовизиране на хитлеристката партия след 1933 година. — Бел.пр.