Той седна, написа няколко реда бързо, без дори да се замисли, и подаде листа на младия човек.
— Тъй, а сега заминавайте, пълнителю на вестникарски шпалти. Ако не стигне, да сложат една четвъртина разредка.
Господин Ирганг прочете написаното от Мюнцер, промълви съвсем тихичко: „Всемогъщи боже“ и — сякаш внезапно му бе прималяло — се отпусна на шезлонга сред шумоляща планина от чуждестранни вестници.
Фабиан се надвеси над късчето хартия, което потреперваше в ръката на Ирганг, и прочете:
„В Калкута са станали улични боеве между мохамедани и индуси. При все че полицията много бързо е овладяла положението, има четиринадесет души убити и двадесет и двама ранени. Редът е напълно възстановен.“
В стаята влезе с провлачена стъпка някакъв стар човек по пантофи и остави пред Мюнцер няколко листа, изписани на машина.
— Речта на канцлера, продължение — измърмори той. — След десет минути ще предадат края.
После се измъкна със същите провлачени стъпки.
Мюнцер залепи един за друг шестте листа, от които засега се състоеше речта, и когато заприличаха на средновековен свитък, почна да редактира.
— Не се май, Джени! — каза той, като хвърли бегъл поглед към Ирганг.
— Но в Калкута не е имало никакви безредици възрази упорито Ирганг. После наведе глава над бележката и слисан промърмори: — Четиринадесет убити!
— Как, нима не е имало безредици? — запита възмутен Мюнцер. — Бихте ли били така добър най-напред да ми докажете това? В Калкута винаги има безредици. Или може би трябва да съобщим, че в Тихия океан се е появило отново морското чудовище? Отбележете си следното: съобщения, чиято недостоверност не може да се докаже, или пък може да се установи едва след седмици, са верни. А сега махайте се светкавично, инак ще заповядам да ви матрицират и да ви приложат към градското издание.
Младият човек излезе.
— И това ще ми става журналист! — простена Мюнцер, и въздъхвайки, продължи да шари със синия си молив по речта на райхсканцлера. — Да се посвети на частни изследвания на дневните новини, виж това би било тъкмо за момчето. За съжаление такава служба няма.
— Значи вие, без да ви мигне окото, убихте четиринадесет индуси и изпратихте други двадесет и двама в градската болница на Калкута? — запита Фабиан.
Мюнцер продължаваше да обработва райхсканцлера.
— Какво да се прави? — каза той. — Пък и защо да ги съжаляваме толкова в края на краищата? Нали и тридесет и шестимата са си живи и съвършено здрави. Повярвайте ми, драги приятелю, онова, което ние досъчиняваме съвсем не е толкова лошо, колкото онова, което изпускаме. — При тези думи той задраска още половин страница от текста на канцлеровата реч. — Върху общественото мнение се влияе по-ефикасно с информации, отколкото със статии, но най-ефикасно, ако не му се поднасят нито едните, нито другите. Най-удобното обществено мнение си остава липсата на обществено мнение.
— Че тогава спрете да издавате вестника — каза Фабиан.
— А от какво ще живеем? — запита Мюнцер. — И освен това, какво друго ще правим?
Дойде разсилният с ливреята и донесе виното и чаши. Мюнцер наля и вдигна своята чаша.
— За здравето на четиринадесетте мъртви индуси! — извика той и пи. После се нахвърли с ново настървение върху канцлера. — Ама и нашият велик държавен глава е надрънкал пак едни глупости! — заяви той след малко. — Истинско ученическо съчинение на тема: „Водата, в която плува, но не потъва бъдещето на Германия.“ В девети клас биха му писали тройка. — Извърна се към Фабиан и запита: — А как ще озаглавим тая смехория?
— Бих предпочел да знам, какво ще пишете под нея — каза ядосан Фабиан.
Събеседникът му отпи отново от своята чаша, повъртя бавно виното в устата си, преглътна го и отвърна:
— Нито сричка. Нито думица. Имаме нареждане да не нападаме правителството в тил. Пишем ли против него, вредим на себе си, мълчим ли, принасяме полза на правителството.
— Правя ви едно предложение — каза Фабиан. — Пишете благоприятно за речта!
— О, не! — извика Мюнцер. — Ние сме почтени хора. Добър ден, Малми!
На прага стоеше строен елегантен господин, който му кимна в отговор.
— Не бива да му се сърдите за нищо — обърна се търговският редактор към Фабиан. — Той е журналист от двадесет години и вече вярва сам на лъжите си. Съвестта му е тапицирана с десет меки дюшека, а върху тях господин Мюнцер спи съня на грешника.
Старият куриер донесе още машинописни листове. Мюнцер посегна към шишенцето с лепило, доусъвършенствува свитъка с речта на райхсканцлера и продължи да редактира.