Карел Чапек
Фабрика за Абсолют
Глава I
Обявата
На 1 януари 1943 година Г. Х. Бонди, президент на заводите МЕАД, както всеки друг ден четеше вестника; той прескочи малко пренебрежително новините от фронта, отмина съобщенията за кабинетната криза и с пълни платна (а тъй като страниците на „Лидове новини“ вече отдавна бяха станали пет пъти повече, то тези платна биха били предостатъчни и за едно презокеанско плаване) навлезе в рубриката на Икономиста. Тук той кръстосва доста дълго, след което сви платната и се отдаде на размисъл.
„Каменовъглена криза, рече си той наум, изчерпване на мините; остравският басейн спира работа за дълги години. По дяволите, това е истинско бедствие. Налага се да внасяме въглища от Горна Силезия; направете една проста сметка с колко ще оскъпи това продукцията ни и след това ми говорете за конкурентноспособност! Оплескахме я; и ако Германия увеличи цените, направо ще трябва да затворим кепенците. Акциите на Занаятчийско-промишлената банка паднаха. Боже мой, каква лоша конюнктура! Каква мизерна, неблагоприятна, ялова конюнктура! Проклета криза!“
Г. Х. Бонди, председател на Управителния съвет, се сепна. Нещо неопределено не преставаше да се натрапва на вниманието му. Той запрелиства отново вестника и чак на последната страница намери думичката ЕНИЕ. Всъщност това беше само част от дума, тъй като вестникът беше сгънат точно пред буквата Е. Именно тази половинчатост беше провокирала любопитството му. „Е, да, имение трябва да е, мислеше си Бонди неопределено, или управление. Или намаление. И азотните акции също паднаха. Страхотна стагнация. Мизерна, безкрайно мизерна конюнктура. Що за глупост, не може да бъде намаление, сигурно е увеличение. Така е, но може и да е друго.“
Малко разстроен, Г. Х. Бонди разгърна вестника, за да се отърве от неприятната дума. Тя съвсем изчезна в лабиринта от обяви. Той я преследваше упорито колонка след колонка; тя като че ли нарочно, за да го дразни, се криеше. Сега вече Бонди подхвана търсенето отдолу, и то от дясната страна. Противното намаление потъна като че ли вдън земя.
Г. Х. Бонди не се предаваше. Отново сгъна вестника и ето, омразното ЕНИЕ самичко изскочи на единия край; той го затисна с пръст, бързо отвори вестника и намери… Бонди тихо изпсува. Едно твърде незначително, твърде банално обявленийце:
Mного износно, изгодно за всяка фабрика, се продава незабавно по съображения от личен характер. Запитвания: инж. Р. Марек, Бржевнов 1651.
„Голяма работа! — помисли си разочарован Г. Х. Бонди. — Най-обикновена патентна история; дребно мошеничество или залъгалка на някакъв идиот; а аз губя цели пет минути за тая работа! Вече и аз взех да откачам. Нищожна конюнктура. И никакъв замах, никакъв полет!“
Президентът Бонди се отпусна върху стола-люлка, за да може при по-голямо удобство да изпита цялата горчивина, с която го изпълваше нищожната, мизерна конюнктура. Вярно, че МЕАД имаше десет фабрики и тридесет и четири хиляди работници. МЕАД беше на първо място в металургията. По производство на котли МЕАД беше без конкуренция. Скарите на МЕАД се ползуваха със световна известност. Но за двадесет години работа, дявол да го вземе, в друга страна биха получили къде-къде по-големи резултати.
Г. Х. Бонди внезапно промени положението си и седна. „Инженер Марек, инженер Марек! Чакай, да не би да е рижият Марек, как му беше името, Рудолф, Руда Марек, приятелят му Марек от Техниката? Ама, разбира се, в обявата е точно така: инж. Р. Марек. Руда, сине майчин, възможно ли е? Ах, завалията, докъде я е докарал! Продава «много износно изобретение», хе-хе, «по лични съображения»; знаем ги ние тези лични съображения; закъсал си я с парите, нали? Иска ти се да хванеш на въдицата си някой промишлен лапнишаран; е, да, ти винаги си бил малко ударен на тема преустройство на света. Къде останаха големите ни идеи! Нашата безгрижна и шарлатанска младост!“
Президентът Бонди отново се облегна назад. „Може пък да е наистина Марек — мислеше си той. — Но Марек беше умна глава. Малко нещо падаше бърборко това момче, но в него имаше нещо гениално. Имаше идеи. Иначе страшно непрактичен човек. Всъщност, направо ненормален. Странно — каза си Бонди, — че не е станал професор. Повече от двайсет години не съм го виждал, бог знае с какво ли се е занимавал през това време; може съвсем да е изпаднал. Да, наистина трябва да е изпаднал; живее чак в Бржевнов, горкия… и преживява от изобретения! Какъв страшен край!“
Бонди се опитваше да си представи мизерията на изпадналия изобретател. Благодарение на въображението си той успя да си представи ужасно брадясала и разчорлена глава; стените наоколо мрачни и мукавени, също като на филм. Мебели никакви; в единия ъгъл дюшек, на масата жалък модел, построен от макари, гвоздеи и обгорели кибритени клечки, едно мръсно прозорче гледа към двора. И в тази неописуемо мизерна обстановка влиза посетител с кожено палто. „Идвам да видя изобретението ви.“ Полуслепият изобретател не може да познае стария си приятел; покорно свежда рошавата си глава, суети се и търси къде да настани госта си да седне, а след това, — о боже! — се опитва с премръзналите си, нещастни и треперещи пръсти да приведе в движение жалкото си изобретение, някаква налудничава идея за перпетуум мобиле, и бърбори несвързано, разяснявайки как би трябвало да работи и как би работило в действителност устройството му, ако — ако би имал, — ако би могъл да купи. Очите на посетителя с коженото палто шарят из таванската килийка; изведнъж той изважда от джоба си кожен портфейл и слага на масата една хилядарка, втора („Стига толкова!“ изплаши се самият Бонди), че даже и трета — („Всъщност и с една хилядарка можеше да мине — засега“, съобразява нещо Бонди.) „Това е… за по-нататъшната ви работа, господин Марек; не, не, абсолютно никак не се чувствувайте задължен. Как, кой съм аз, питате? Не е важно. Смятайте, че съм ваш приятел.“