На дълбачката
Над Штеховице, във вечерния сумрак стоеше неподвижен багер ME 28. Кофите на екскаватора отдавна вече бяха престанали да загребват студен пясък от дъното на Вълтава; вечерта беше топла и безветрена, изпълнена с дъх на окосено сено и полъх на гора. Северозападът все още припламваше с нежна оранжева светлина. Тук-там сред отражението на небесата проблясваше божествено вълна; запалваше се, прошумяваше и се разливаше в трептящата от отблясъци водна повърхност.
От Штеховице към багера се приближаваше лодка; плаваше бавно срещу бързото течение, черна, като водомерка върху прояснената река.
— Някой идва към нас — обади се спокойно капитанът на дълбачката Кузенда, седнал отзад.
— Двама са — каза след малко механикът Брих.
— Зная кои са — заяви Кузенда.
— Влюбените от Штеховице — рече Брих.
— Я да им сваря кафе — реши Кузенда и се спусна долу.
— Хайде, деца! — извика Брих към лодката. — Наляво! Наляво! Подай ми ръка, момиче, така! Хоп, ето!
— Аз и Пепоуш — заяви момичето на палубата, — ние искахме…
— Добър вечер — поздрави младият работник, който се беше изкачил след нея. — Къде е господин Кузенда?
— Вари кафе — каза механикът. — Седнете. Я, някой плава насам. Ти ли си бе, пекарю?
— Аз съм — обади се глас. — Добър вечер, господин Брих. Докарал съм ви раздавача и лесничея.
— Е, качете се горе, братя — рече Брих. — Щом Кузенда свари кафето, ще започнем. Кой още ще дойде?
— Аз — Худец, — чу се встрани от дълбачката. — И аз искам да ви чуя.
— Добре дошли, господин Худец — наведе се механикът надолу. — Качете се горе, ето тук има стълбичка. Почакайте, ще ви подам ръка, господин Худец, нали ви е за пръв път.
— Господин Брих — извикаха трима души от брега, — пратете ни, моля ви се, лодката. Искаме да дойдем при вас.
— Вие долу, идете да ги вземете — рече Брих. — Нека всеки чуе словото божие. Братя и сестро, заповядайте, седнете. Откакто работим с Карбуратора, тук вече е чистичко. Брат Кузенда ще донесе кафето и след това вече ще започваме. Добре дошли, момци. Качете се горе.
След което Брих се надвеси над отвора, през който по малката стълбичка се слизаше във вътрешността на дълбачката.
— Ало, Кузенда, десет души на палубата.
— Добре — извика от дълбочината брадясал глас. — Нося го, нося.
— Седнете де — обърна се загрижено Брих. — Господин Худец, ние тук имаме само кафе; мисля, че това няма да ви обиди.
— Моля ви се — отвърна Худец. — Исках само да видя вашето — вашата — вашето заседание.
— Нашата литургия — поправи го кротко Брих. — Тук, знаете, всички сме братя. Трябва да ви е известно, господин Худец: аз бях алкохолик, а Кузенда се занимаваше с политика, докато ни осени божията милост. И тези братя и сестри — посочи той наоколо — идват вечер при нас, за да измолят за себе си същия дар божи. Ето, пекарят имаше задуха и Кузенда го излекува. Хайде, пекарю, кажи как беше.
— Кузенда простря над мен ръце — заговори пекарят тихо и унесено — и изведнъж в гърдите ми се разля една топлина. Разбирате ли, нещо в мен се пропука и аз започнах да дишам така, като че ли летях в небесата.
— Почакай, пекарю — поправи го Брих. — Кузенда никакви ръце не беше прострял над теб. Той сам не знаеше, че ще направи чудо. Само ей така направи с ръка към тебе и ти тогава каза, че вече можеш да дишаш. Така беше.
— И ние присъствувахме тогава — потвърди девойката от Штеховице. — Освен това около главата на пекаря се появи светлина. А пък мен господин Кузенда ме отърва от охтиката, нали, Пепа?
Младежът от Штеховице каза:
— Самата истина, господин Худец. Но още по-чудно е това, което стана с мен. Аз бях лош човек, господин Худец; лежал съм вече и в затвора, разбирате ли, заради кражба и още нещо. Ето господин Брих може да ви каже.
— Остави, остави — махна с ръка Брих. — Само милостта божия ти липсваше. Но тук, на това място, стават чудни неща, господин Худец. То и вие може би ще усетите. Брат Кузенда по-добре ще ви го каже, защото преди мене е ходил на събрание. Ето че идва.
Всички се обърнаха към отвора, който водеше от палубата към машинното. Там се показа брадясало лице с принудена, стеснителна усмивка на човек, когото бутат отзад, а той сякаш ни лук ял, ни лук мирисал. Кузенда вече се виждаше до пояса — в двете си ръце държеше голям лист тенекия, а връз него — чашки и консервени кутии, усмихваше се несигурно и продължаваше да се изкачва. Вече се виждаха ходилата му на равнището на палубата, а той продължаваше да се изкачва все по-нагоре със своите чашчици. Едва половин метър над отвора се спря, като че търсеше твърда почва под краката си; висеше свободно във въздуха и явно се напрягаше да достигне земята с краката си.