На Кевал му стана досадно, че сам не се беше сетил за това. Ето защо се зае да възразява:
— Това е абсолютно изключено. Имам сигурна информация. Тази централа е построена само проформа. Истинската електростанция е на друго място; тя е… тя е — зашепна той, като сочеше с пръст дълбоко под земята. — Нямам право да ви кажа къде. Обърнали ли сте внимание, колега, че непрекъснато разкопават Прага?
— Вече четиридесет години — каза Чванчара замислено.
— Точно така — продължи да съчинява победоносно Цирил Кевал. — Разбирате ли, важни военни съображения. Колосална система от подземни ходове. Складове, барутни погреби и тем подобни. Имам съвсем точна информация. Шестнайсет карбураторни подземни укрепени пункта около Прага. Отгоре нищо не личи, футболно игрище, павилион за закуски или патриотичен монумент, ха-ха, сещате ли се? Затова строим толкова паметници.
— Млади момко — подкачи Чванчара, — какво знае днешното поколение за войната! Нас питайте! Но, ето го вече и кмета.
— И новият министър на войната. Виждате ли, аз казах ли ви?! Ректорът на Техниката, Централният директор на МЕАД. Върховният равин.
— Френският посланик. Министърът на обществените работи. Да влезем вътре, колега. Архиепископът. Италианският посланик. Председателят на сената. Началникът на Соколската община. Ще видите, колега, че са забравили да поканят някого.
В този момент Цирил Кевал отстъпи мястото си на някаква дама, благодарение на което беше откъснат от доайена на журналистите и от входа, към който непрекъснато напираше поток от поканени лица. Откъм почетната рота се разнесоха звуците на националния химн, екнаха военни команди и държавният глава влезе по червена пътека в бетонната постройка, придружен от господа в цилиндри и униформени. Кевал се надигаше на пръсти и проклинаше кавалерството си; сега вече, каза си той, няма да мога да влезна. Чванчара беше прав, продължи да си мисли той, винаги ще направят някоя идиотщина; може ли да се построи такава малка барака за такова тържествено освещаване! Впрочем, много важно, речите ще ни ги достави ЧТК7 гарнитурата ще я доизмислим: дълбоко вълнение, небивал прогрес, спонтанни овации за държавния глава…
Шумотевицата вътре внезапно утихна, някой произнасяше тържествена реч. Кевал се прозя и с ръце в джобовете се зае да обикаля постройката. Здрачаваше се. Полицаите бяха с бели ръкавици и празнични палки. Крайбрежните булеварди гъмжаха от народ. Тържествената реч, както винаги, е прекалено дълга. Но кой всъщност говореше?
Изведнъж Кевал забеляза в бетонната стена, на около два метра височина малко прозорче. Огледа се, и хоп, хвана се за решетката и мушна умната си глава в прозорчето. Аха, говореше, целият зачервен, кметът на Голяма Прага; до него стоеше и си хапеше устните Г. Х. Бонди — президентът на МЕАД, в качеството си на представител на предприятието. Държавният глава е сложил ръка върху ръкохватката на машината, за да може, по даден знак, да я натисне; в този момент цяла Прага тържествено ще се освети, ще гръмне музика и към небето ще излетят фойерверки. Министърът на обществените работи неспокойно се върти; изглежда, ще вземе думата, щом свърши кметът. Някакъв млад офицер си подръпва мустачките, посланиците се правят на изцяло погълнати от речта, от която не са разбрали нито думичка, двамата представители на работничеството стоят като истукани, с две думи, всичко се развива, както му е редът, рече си Кевал и скочи долу.
След това той обиколи пет пъти цяла Штванице, върна се отново при централата и хоп, отново се залепи на прозорчето. Кметът още говореше. Кевал напрегна до крайност слуха си и дочу следното: „…наближаваше белогорската трагедия.“ Той скочи долу, поседна встрани и запуши. Почти се беше стъмнило. Горе между клоните на дърветата проблеснаха звезди; странно, рече си Кевал, защо не изчакаха държавния глава да натисне лоста? Но Прага тънеше в мрак. Вълтава течеше черна, неразлюляна от отражението на лампите; всичко чакаше с нетърпение тържествения миг на светлината. След като Кевал допуши цялата си виржинка, той се върна при централата и отново се покатери на прозорчето. Кметът все още продължаваше да говори, и сега вече беше черноморав; държавният глава стоеше с ръка върху лоста, присъствуващите официални лица тихичко разговаряха помежду си, само чуждите дипломатически представители слушаха неподвижно. Съвсем отзад, някъде се поклащаше главата на Чванчара.
Кметът прекрати речта си поради пълно изтощение; думата взе министърът на обществените работи; виждаше се как отсича изреченията си, за да съкрати колкото се може повече речта си. Държавният глава вече бе сложил лявата си ръка върху лоста. Старият Билингтон — доайенът на дипломатическото тяло, умря изправен, запазвайки изражението си на внимателен слушател. В този миг министърът най-неочаквано свърши речта си.