Над Шнинделмюл си проправя път раздавачът на телеграми. Дяволски трудно е да се върви през дълбокия сняг. Раздавачът е превързал шапката си през ушите с червена кърпа, сложил е вълнени ръкавици и е увил врата си с пъстър шал, и все още му е студено. Е, мисли си той, за час и половина ще стигна Мечи дол, а там ще взема шейна назаем. Как, по дяволите, може да им хрумне на хората да пращат телеграми в такова време.
При Момино мостче вихрушката грабна раздавача и буквално го завъртя като пумпал. С премръзнали ръце той се хвана за стълба на туристическия пътеуказател. Боже господи, рече си, няма ли да спре тая работа! Срещу него в свободното пространство се носеше цяла облачна маса сняг; лети, приближава се, вече е тук, сега само да затаиш дъх. Хиляди иглички бодат в лицето, проникват във врата, някъде в панталоните има дупка, откъдето студът се промъква чак до голото тяло; човекът е вир-вода под замръзналите дрехи. Облакът отлетя и на раздавача му мина през ума да се върне в пощата. Инженер Марек, повтаря си той адреса, дори не е тукашен; но телеграмата е експресна, кой знае за какво е, я семейството, я…
Сега поутихна и раздавачът пое през Момино мостче нагоре покрай потока. Снегът скърцаше под тежките му обувки и студът го пронизваше. Вятърът отново зави, цели маси сняг се свличат от дърветата, ето че целият товар сега падна върху главата на раздавача и напълни врата му; по гърба му се стича струйка ледена вода. Най-лошото е, че той дяволски се хлъзга по сипкавия сняг, а пътят се обръща право нагоре. В този миг се развихри снежен ураган.
Налетя отгоре му с трясък, като бяла стена. Без да успее да се обърне, раздавачът пое целия удар с лицето си и се наведе, като търсеше начин да си поеме дъх. Направи крачка напред и падна; седна с гръб към вятъра, но му мина мисълта, че снегът ще го затрупа. Стана и се опита да се измести малко по-нагоре; но отново се подхлъзна и падна на двете си ръце, стана и се свлече няколко метра по-надолу. Хвана се за едно дърво, като дишаше тежко. По дяволите, помисли си той, та аз трябва да стигна до горе! Успя да направи няколко крачки, но се плъзна по корем обратно. Сега той започна да лази на четири крака; ръкавиците му се намокриха, между гамашите му проникна сняг; на всяка цена трябваше да върви нагоре! Не биваше да остава тук! По лицето му течеше топящ се сняг и пот; не виждаше от снега, струваше му се, че е загубил пътя, и заплака с глас, като се катереше нагоре. Но трудно се пълзи на четири крака, когато си с дълъг балтон; той се изправи и борейки се с виелицата, тръгна отново. На всяка половин крачка напред се свличаше две крачки назад; придвижи се малко, но краката му се подхлъзнаха и с лице, заровено в бодливия сняг, се плъзна надолу. Когато стана, видя, че е загубил бастуна си.
През това време облаци сняг прелитат над планината, задържат се по скалите, свистят, реват, въртят се диво. Раздавачът хълца и хлипа от страх и усилие и се качва все по-нагоре, спира се, отново крачка напред, стои, обърни се, поеми въздух с пламтяща уста, и отново крачка. Исусе Христе! Хвана се за някакво дърво. Колко ли е часът? Измъкна от жилетката си стария джобен часовник, защитен с жълт прозрачен калъф; и по него е полепнал сняг. Може би вече се мръква. Да се върне? Но аз вече би трябвало да съм горе!
Налитащите удари на вихрушката преминаха в непрекъсната виелица. Облаците се търкалят по самите склонове, мръсносива, тъмна мъгла, пълна с летящи снежинки. Снегът налита водоравно, право в лицето, залепва очи, нос, уста; трябва да го вадиш полуразтопен с мокрите си, вкочанени пръсти, от ушите и очите. Отпреде си раздавачът е покрит с петсантиметров слой сняг; балтонът вече не се огъва, замръзнал е и е натежал, като че ли е скован от дъски; снегът, полепнал по токовете и подметките, увеличава дебелината си на всяка крачка и тежи. А в гората се стъмва. Та нали, за бога, е само два часа след пладне!
Внезапно притъмня и всичко наоколо стана жълтозелено, а снегът се изсипа като порой. Парцали, едри като длан, влажни и тежки, летят и се реят така нагъсто, че границата между земята и въздуха изчезва. Не виждаш на крачка пред себе си; вдъхваш снежинките, газиш из въртящата се лудо пряспа, която достига високо над главата ти, слепешката вървиш напред, като че ли си пробиваш коридор под снега. Единствен нагон: да вървиш напред… единствен копнеж: да дишаш нещо друго, само не сняг. Едвам измъкваш краката си от снега; влачиш се из пряспата, която стига до над коленете ти; оставяш дълбока следа, която се засипва веднага след тебе.