— Чух.
— Е, затова е цялата работа, не знам дали ви е ясно?
— Не мога да го разбера, стари приятелю. Според мен истинският бог ще вземе да сложи ред по света. Онова там не може да бъде истинският и нормален бог.
— Не сте прав — отвърна Г. Х. Бонди (явно доволен, че може да си поговори с независим и опитен човек). — Уверявам ви, че той е истинският бог. Но ще ви кажа едно нещо: той е много голям.
— Така ли?
— Да. Той е безкраен. В това е цялата беда. Разбирате ли, всеки взема и си отмерва от него своите няколко метра и решава, че това е целият бог. Присвоява ей такава малка ресничка или резенче от него и си мисли, вече, че целият е негов.
— А? Аха — рече капитанът. — И го е яд на тия другите, които имат друго парче от него.
— Точно така. За да убеди сам себе си, че притежава целия бог, той трябва да убие останалите. Разбирате ли, именно защото страшно много държи на това да има целия бог и цялата истина. Затова не може да понесе някой да има друг бог и друга истина. Ако допусне това, би трябвало да признае, че притежава само няколко мизерни метра или галона, или чувала от божията истина. Разбирате ли, ако се окаже, че някой, да кажем на име Снайпърс, съвсем сериозно е убеден, че неговото трикотажно бельо е най-хубавото в света, то той би трябвало да изгори на клада Масън заедно с трикотажното бельо, което произвежда. Но що се отнася до бельото, Снайпърс не е толкова глупав; той е толкова глупав само що се отнася до английската политика или религията. Ако той вярваше, че бог е нещо толкова солидно и нужно, както трикотажното бельо, той би оставил всеки да си го набавя, както му е угодно. Но, разбирате ли, той няма достатъчно търговско доверие в него; затова натрапва на хората Снайпърсовия бог или Снайпърсовата истина с псувни, войни и друга несолидна реклама. Аз съм търговец и разбирам какво значи конкуренцията, но това…
— Момент — прекъсна го капитан Трубъл и като се прицели, стреля в мангровия гъсталак. — Така. Мисля, че останаха с един по-малко.
— Умря за вярата — отбеляза Бонди замечтано. — С насилието си му попречихте да ме изяде. Той падна за националния идеал на людоеда. В Европа, хората, откак се помнят, са се изяждали заради идеалите си. Вие сте възпитан човек, капитане, но и вие може би, бихте ме изял заради някакъв принципен въпрос на мореплаването. Аз даже и на вас вече не ви вярвам.
— Прав сте — изръмжа капитанът. — Като ви гледам, си мисля, че съм…
— Страстен антисемит, зная, зная. Няма значение, отдавна съм се покръстил. И знаете ли, капитане, какво ги е прихванало тия черни дяволи? Завчера те извадиха от морето едно японско атомно торпедо. Настаниха го ей там, под онези кокосови палми, и му се кланят. Сега те си имат свой бог. Затова трябва да ни изядат.
Откъм мангровата дъбрава се разнесе боен рев.
— Чувате ли ги? — измърмори капитанът. — В това положение бих предпочел… отново… да се явявам на изпит по геометрия…
— Ами — прошепна Бонди — не може ли да се пишем от тяхната вяра? Що се отнася до мен…
В този момент от „Папеете“ се разнесе оръдеен изстрел.
Капитанът тихо извика от радост.
Глава XXVIII
В Седемте колиби
И докато армиите водеха съдбоносни за световната история сражения, докато държавите се гърчеха като червени дъждовници и целият свят се превръщаше в развалини, баба Блахоушова белеше картофи в Седемте колиби, дядо Блахоуш седеше на прага и пушеше букови листа, а съседката Проузова, подпряла се на оградата, повтаряше замислено:
— Да-да.
— Е, да — оплака се след малко Блахоуш.
— Ами да — каза Блахоушица.
— Така е то — продължи Проузова.
— И каква е файдата от всичко? — попита скептично дядо Блахоуш.
— Така де — добави Блахоушица и взе нов картоф.
— Италианецът ял боя — сети се Блахоуш.
— Че от кого?
— Ами, от турчина трябва да е.
— Е, сега вече ще свърши ли войната?
— Ами. Сега ще почне прусакът.
— С нас ли ще се бие?
— Разправят, че с френците.
— Боже господи, значи скъпотия!
— Да-да.
— Е, да.
— И каква е файдата от всичко?!
— Швейцарецът писал, че било време да свърши тя.
— И аз така викам.
— Да, оня ден, такова, платих за една свещ хилядо и петстотин.
— Чуваш ли, Блахоуш, една най-проста свещ за в обора!
— Хиляда и петстотин казваш, а?
— Ми да. Голяма скъпотия бе, хора.
— Е, да.
— Ами да.
— Едно време можеше ли да си помислиш такова нещо! Хилядо и петстотин!
— За две стотачки можеше да купиш хубава свещичка.