— Така е, тетко, ама то кога беше. То и едно яйце можеше да се купи за петстотин.
— А маслото струваше само три хиляди килото.
— И то какво масло!
— А обувките бяха за осем хиляди.
— Е, да, Блахоушице, голяма евтиния беше.
— А сега…
— Да-да.
— Да беше се свършила тая война!
Настана мълчание. Старият Блахоуш се надигна, изправи се в кръста и отиде да вдигне една сламка на двора.
— Поне да имаше някаква файда от всичко — каза той и отвинти главичката на лулата си, за да я почисти със сламката.
— Увоняла се е вече — прояви интерес Блахоушица към заниманието на дядото.
— Увоняла се е — потвърди Блахоуш. — Как няма да се е увоняла. Че то и тютюн вече не остана по света. Последното пакетче ми го донесе сина, професора, чакай, то беше май в четирсе и девета, нали?
— На Великден ще станат точно четири години.
— Е, да — каза дядо Блахоуш, — остаряъме. Много остаряъме.
— И да ти каа, съседе — подхвана Проузица, — за кво е тва сичкото сега?
— Кое ма?
— Ми това, войната.
— Кой ти знае — подхвана Блахоуш, като продухваше лулата си шумно. — Тва никой го не знае, тетко. Заради вярата кай разпраат.
— Заради коя вяра?
— Заради нашта ли, протестанцката ли, тва никой го не знае. Трябвало да има, кай, само една вяра.
— Ами нали у нас имаше само една вяра?
— Но на други места е имало друга, тетко. Получила се, кай, заповед да има само една.
— Че отде таа заповед?
— Тва никой го не знае. Имало било едни машини за вяра. Такива едни дълги котли.
— И за кво са тиа котли?
— И тва никой го не знае. Едни такива котли. Дядо господ, кай, им се явявал на хората, та да почнат да вярват. Много бяха станали вече, тетко, тия неверниците. Човек все в нещо трябва да вярва, няма кво да се прави? Те, хората, ако бяха вярвали, той, дядо господ, немаше да им се яви. Та той затва е дошъл на тоа свят, заради безбожниците, разбираш ли?
— Добре де, ами защо дойде тая отвратителна война?
— Кой ти знае? Разправят, че почнал китаеца или турчина. В тиа, котлите, кай, возели своя господ. Те били страшно набожни, тие, турците де и китайците. Та искали да вярваме заедно с тях, по тяхному.
— Че що пък точно по тяхному?
— Мда, тва никой го не знае. Ако питаш мене, аз ще ти кажа, че и прусакът започна войната. А и шведът тоже.
— Боже, Бооже — затюхка се Проузица. — И сега тая скъпотия! Хиляда и петстотин за една свещ?
— А аз ще ти кажа — твърдеше Блахоуш, — че тая война я направиха евреите, та да се напечелят. Така ще ти кажа аз.
— Време е да завали — подхвърли Блахоушова. — Картофите, ей ги какви са мънинки. Като орехи.
— И да знаете — продължи Блахоуш, — те сами си го измайсториха тоя свой дядо господ, та да има на кого да я стоварят цялата работа. Това е тяхна измишльотина. Искали са да направят война и да си имат оправдание. Така са го нагласили те сичкото.
— Кои са те тие?
— Тва го никой не знае. Ако питаш мене, те сичките са се спогодили, и с папата, и с евреите, сичките, сичките! Тие — тие — Калбураторите! — извика дядо Блахоуш извън себе си от ярост, — Де да ми са, ще им го кая направо в очите! Нема на някой му е притрябвал нов господ? На нас, по селата, ни стигаше стария. Повече не ни трябваше и беше добър, един такъв разбран и свесен. И на никой не се явяваше, поне си бяхме мирни и спокойни…
— Колко го даваш ти яйцето, Проузице?
— Две илядарки парчето.
— В Трутнов били по три.
— Аз пък казвам — продължаваше да се нервира старият Блахоуш, — че всичко това не можеше да не дойде. Хората бяха станали много лоши. То и твоя покойния мъж, Проузице, лека му пръст, той нали беше спиритист и викаше духовете, викам му аз един път на майтап: А бе, Проуза, я ми извикай назад душата, дето си я изпуснах, а той взе, че се докачи и до смъртта си не ми проговори. А пък бяхме съседи, тетко. Оня пък, Тонда Вълчек, държеше на фоксатите, тия де, изкуствените торове, и се заяждаше със секи, който не държеше за тях, ама със секи ти казвам. А моя син, професора, казва, че навсякъде е тъй. На който му хрумне нещо, иска сички да вярват в него. И не им дава мира на другите, и не им дава. Ето от кво дойде цялата тая работа.
— Ами да — реши тетка Проузица, като се прозя. — И каква е файдата от сичко.
— Ах, да — въздъхна старата Блахоушова.
— То така си върви на тоя свят — допълни Проузова.
— А пък на вас, жените, да ви дадат да дрънкате по цял ден — завърши дядо Блахоуш кисело и се потътра към вратника.
А през това време армиите водеха съдбоносни за световната история сражения и „се раждаше по-хубавото утре“, както уверяваха мислителите от всички лагери.