Но може би наистина — тази представа е съблазнителна — близо до мястото на последното действие на световната трагедия е имало стройна, сребърна брезичка; може би над бойното поле е пяла чучулига и бяла пеперуда е пърхала над загрубелите бойци. И ето, вече почти няма кого да убиваш; денят е горещ, октомврийски, а героите един след друг, като отиват настрана и обръщат гръб на бойното поле, се облекчават и копнеещи за мир, отиват да полегнат в сянката на брезичката. На края там се събират налягали тринадесетте преживели Последната Битка. Един отпуска уморената си глава върху обувката на съседа си, друг я слага на задника му, без да му пречи неговото (имам пред вид на войника) дишане. Тринайсетте последни войници на света спят под едничка брезичка.
Привечер те се събуждат, поглеждат се с недоверие и посягат към оръжията. И тогава един от тях — историята никога няма да научи името му — казва:
— По дяволите, момчета, хайде стига толкова.
— Май че си прав — казва друг с облекчение, като оставя настрана оръжието си.
— Щом е така, дай парче сланинка, говедо — обажда се трети почти нежно.
Четвъртият:
— Ей, момчета, страшно ми се пуши; някой няма ли…?
— Хайде, файром, момчета — обажда се петият. — Играта свърши.
— Аз ще ти дам една спортка62 — казва шестият, — ама ти ми дай парче хляб.
— У дома, представяте ли си, отиваме си у дома! — казва седмият.
— Твойта чака ли те? — обажда се осмият.
— Господи, та аз вече шест години не съм лягал в легло като хората — твърди деветият.
— Голяма идиотщина беше тая работа, момчета — казва десетият и плюва.
— Ами да — казва единадесетият. — Но сега вече край.
— Край — повтаря дванадесетият. — Да не сме луди. Хайде, момчета, отиваме си в къщи!
— Ех, че е хубаво, че всичко свърши — добавя тринадесетият и се обръща на другата си страна.
Ей така някак си можем да си представим края на Най-голямата Война.
Глава XXX
Край на всичко
Изминаха много години. В кръчмата „При Дамохорските“ седи машинистът Брих, понастоящем собственик на железарска работилница, и чете „Лидове новини“.
— Ей сега ще стане итърницата63 — съобщава кръчмарят, като излиза от кухнята. Я гледай ти, та това е Ян Биндер, някогашният собственик на въртележката; напълнял е и не носи вече раирана фланелка, но си е той.
— Има време — казва бавно Брих. — Отец Йошт още го няма. Редакторът Рейзек също не е дошъл още.
— А… как е Кузенда? — пита Биндер.
— Ами, нали знаете. Болнав е нещо. Той, господин Биндер, е един мно-о-ого добър човек.
— Вярно — съгласява се кръчмарят. — Такова… господин Брих… да вземете да му занесете от мое име малко итърничка. Хубави станаха итърнициtе, господин Брих, и ако не ви затруднява…
— С най-голямо удоволствие, господин Биндер, разбира се, че ще се зарадва, дето не сте го забравили. Разбира се, с най-голямо удоволствие.
— Благослови господи — чу се бодър глас откъм вратата и отец Иошт, зачервен и свеж от студа, окачи шапката и палтото си на закачалката.
— Добър вечер, отче — отвърна Брих. — Чакаме ви, чакаме ви.
Радостен, отец Йошт издаде закръглените си устни напред и заразтрива премръзналите си ръце.
— Е, какво ново във вестника, майсторе, какво пише днес?
— Тъкмо чета, че „Президентът на републиката е назначил младия учен, частния доцент д-р Блахоуш за извънреден професор.“ Спомняте ли си, отче, това е същият Блахоуш, дето писа тогава за Кузенда.
— Аха, аха — рече отец Йошт, като почистваше очилата си. — Ясно, неверник. Всички в университета са безбожници. И вие, Брих, сте такъв.
— Е, отчето ще се застъпи за нас — обади се Биндер. — Ние ще му потрябваме на небето, нали някой ще трябва да му припява и там. Две и една, нали, отче?