Депутатът Зиблер, един въодушевен Здравомислещ, току-що бе държал в Народното сдружение „Скука“ блестяща реч за държавния монопол над сънищата и мечтите, в която изтъкна, че разпределението на сънищата и бляновете за всекиго поотделно в бъдеще ще се урежда и надзирава от държавата. Една реч се смяташе за толкова по-успешна, колкото по-бързо заспиваха слушателите, щастливият оратор имаше същевременно предимството, че никой не му възразяваше. Зиблер говори толкова успешно, че самият той проспа края на собствената си реч; нещо подобно се бе удавало по-рано само на някои писатели при създаването на собствените им фейлетони. Естествено, обзавеждането на народните събрания отговаряше на предназначението им. Лам нямаше обща зала за заседания, а всеки член бе свързан посредством телефон с ораторското канапе и удобно слушаше от постелята си речите или пък искаше думата. С това веднъж завинаги бе отнета почвата на популярното сред домакините оплакване, че мъжете се завръщат прекалено късно вкъщи; от друга страна, се случваше, разбира се, ораторът да прекъсне в средата на изречението, тъй като съпругата му е взела телефона от устата, но тогава се предполагаше, че той е заспал при собствените си мъдри думи, и го уважаваха като патриот, който високо тачи националната светиня.
Зиблер бе вдовец и затова можеше да се изкаже докрай, ако приказките му не бяха подействували така вдъхновено задрямващо върху самия него. И докато всичките му слушатели изпаднаха в истински транс от прозевките си, в съседната стая дъщеря му Амалия следеше със свито сърце политическите изявления на своенравия си баща. Сънят бягаше от големите й кафяви очи. Тя непрестанно блъскаше русата си главичка над това, как би могла да свърже току-що чутите сурови възгледи с нейните, замисляни от месеци, любовни кроежи. Как да стане това? В качеството си на Здравомислещ и Добронамереномислещ баща й и тайно обичаният от нея Дормио2 Форбах досега винаги бяха политически враждебно настроени един срещу друг и това бе причината, поради която Дормио още не се бе осмелил да поиска ръката й. Сега обаче — щом се занимаваше с одържавяването на фабриките за сънища и мечти — баща й се опълчваше и срещу частните интереси на нейния Дормио. Защото Дормио бе фабрикант на мечти.
Едва-що убедила се в крепкостта на бащиния си сън, Амалия поиска телефонна връзка с Форбаховото заведение за мечти. Нежни думи и електрически вярно предадени целувки ознаменуваха несмущаваното съприкосновение на влюбените, докато изплакваха болките си. Накрая Форбах обяви решително, че утре ще се опита да говори с бащата на Амалия, какъвто и да бъде успехът. Ех, само да имаше някакво средство да направи бащата по-благосклонен! Може би с някаква мечта? Разбира се, Амалия вече неведнъж бе мислила за това; но как да накара баща си да се подложи на обработка от Форбах, след като той бе отявлен противник на частното фабрикуване на мечти? Тя тъкмо искаше да се посъветва още по този въпрос с любимия, когато той се видя принуден заради задълженията си да прекъсне за известно време разговора. Един от клиентите му се бе оплакал, че постоянно сънува тъща си; трябвало да му се помогне.
Сънят бе решил материалната страна на социалния проблем, мечтата трябваше да сложи в ред сърдечните въпроси. По време на сън човек не мисли, т.е. мисли не по начина, по който това става или трябва да стане, когато е буден — при най-строго съблюдаване на законите за идентичността, противоречието и достатъчното основание. В съня си човек единствено сънува, не проверява и не вади заключения. По време на сън за нас изобщо е без значение, ако внезапно се видим как метем в разпокъсана дреха улицата, същевременно обаче яздим висшестоящия в службата началник, възседнали раменете му; ритваме го няколко пъти в ребрата, след което той изважда от джоба си лула, в която разпознаваме невярната си любима; докато я държим в прегръдките си, забелязваме, че това е починалата ни леля в Америка, която трябва да наследим и която се стопява сред безкраен дъжд от ярки звезди, от тях пък не можем да разберем дали са искрящи целувки, или тайнствени златни монети — кой не познава тези заплетени игри на въображението, на които ни най-малко не се учудваме? Щастлив е онзи народ, който, вместо да влачи неумолимите последици на политическата критика или на научното изследване, се наслаждава, освободен от закона за противоречието, на безоблачното си съществуване сред сънища и мечти! Там вече не се удивляват от противоположното тълкуване на едни и същи факти, изречени от една и съща уста, от смяната във възгледите на един човек, от положителното обяснение, че черното било бяло; вътрешно доволни, хората търпят всичко и въпреки това правят каквото си искат. Защото не носят отговорност. Те мечтаят и това, което мечтаят, избледнява със събуждането, остава само сладкият спомен за свободата. През деня изкарват няколко будни часове на тясно очертани действия в строго установения механизъм на буржоазния живот и после отново се отпускат честити в нежните прегръдки на бога на сънищата, за да се хванат до приказните самодиви на прелестното им хоро. Така се разрешава вторият голям проблем на културата — как да се обедини личната свобода с необходимата принудителност на държавния ред. Колкото по-малко будуват хората, толкова по-малко се нуждаят те от принудата, толкова по-надалече се разпространява царството на блажената свобода на бляновете.