— Човек въобще не може да обърне достатъчно внимание върху индивидуалността на клиента — обясни Форбах на асистента си. — Ако знаех, че този мъж е женен, щях да имам едно наум. Знаете какво ни сполетя наскоро при поръчката на сънища с пейзажи. Спящият взел светлинното дразнение за опасен пожар вместо за слънчев изгрев, свирнята с рог в пастирския напев за пожарна тревога, скочил от леглото и излял върху него легена с вода. Ние трябваше да платим щетата.
— Вероятно е вдишал премного илюзорен газ.
— Не, ами той бил началник на пожарникарите.
Форбах отвори едно писмо, но веднага го хвърли ядосано на масата.
— Ето ти го същия случай! — извика той. — Д-р Миригер се отписва; какво сме си позволявали, да го караме да сънува избухване на холера! Какво, за бога, му пратихте?
— Той желаеше приятни, делови сънища и затова му, изпратих възглавница №6 с леки карболови дразнения и траурен марш. Мислех, че за един лекар би трябвало да е много приятно да помечтае за влошаване на здравословното състояние на града…
— Но моля ви, д-р Миригер не е медик.
— Невъзможно! Какъв е тогава?
— Директор на застрахователна банка.
— В такъв случай, разбира се! Незабавно ще му се извиня.
Почука се и един изключително елегантен, малко контешки облечен господин влезе в стаята.
— Бих си позволил да запитам — поклони се той — дали синьора Муратори е включена в сънопровода.
— Положително, №117.
— Тогава моля тази нощ неотстъпно да й се внушава името ми: Албоин фон Варцхайм.
— Можете ли да удостоверите, че действувате по личната заръка на госпожицата?
— Не мога, действувам от мое собствено име.
— Тогава съжаляваме, че не можем да изпълним желанието ви. Според закона за мечтите имаме право да удовлетворяваме молбите само на потърпевшите лица.
— Но моля ви, направете тук едно изключение. Влюбен съм до смърт — безнадеждно! Четох за един подобен случай, в който майката на нещастния влюбен разрешава да му се внушават имена, след което направлява мечтата, заниманията с личността му, влечението, годежа. Определете, ако обичате, каквато и да е цена, за мене няма значение…
— Уважаеми господине — отсече Форбах, — не мога повече да преговарям с вас. Най-малкото нарушение на задълженията би ме направило негоден за отговорната ми длъжност. Никога няма да се отклоня от предписанията на закона.
Господин Фон Варцхайм тъкмо неохотно си бе тръгнал, когато Форбах се приготви да продължи разговора с любимата си Амалия. Междувременно’ тя бе намислила Форбах да изпрати на баща й специално импрегнирана възглавница, която тя тайно да пъхне под главата му. С това щеше да задоволи любимите му страсти: един лов, един добър обяд, една весела раздумка лесно можеха с подходящи дразнители да бъдат издигнати в съзнанието на мечтите; а щом се подсигуреше доброто настроение на бащата, тя щеше да го накара чрез внушение да погледне на връзката й с Дормио Форбах като на чудесна мисъл. По този начин Амалия се надяваше да подготви най-добре предстоящото утре сватосване.
Но колко разочарована бе тя, когато Форбах категорично отхвърли този план. Та нали той нямаше право без съгласието на сънуващия да упражнява влияние, дори ако тя, дъщерята, поемеше отговорността. Напразно го молеше и ласкаеше Амалия; колкото и да му бе трудно, Дормио оставаше непреклонен; той й разказа как току-що бил принуден да върне господин Фон Варцхайм и описа подобни спорни случаи, които доволно често го сполетявали. След това той подчерта опасността, която се криеше в неволното откриване на възглавницата от Зиблер. Едно такова произшествие би било страшен коз срещу надеждността на частните предприятия за мечти! А най-сетне, тъй като упоритата главичка на Амалия не искаше да признае всичко това, той й обърна внимание, че самият успех бил съвсем несигурен. Не би могло да се знае дали тъкмо споменаването на неговото — Форбаховото — име заедно с това на Амалия не би прекратило ободряващото въздействие на съня и не би породило някакъв кошмар, който пък да подействува като предупреждение за постъпките в будно състояние и с това да попречи на плановете им.
Амалия се нацупи. Щом Дормио искал да бъде толкова твърдоглав, то си било негова работа как ще се справи утре с баща й; и така, в малко потиснато настроение, тя му пожела „Лека нощ“.
Обожествяваният сън, възхваляван от всички като вестител на покоя и поради това превърнат в обект на ожесточени спорове, покорният спътник на бащините речи не искаше да дойде при дъщерята, която в непрестанни размишления мяташе насам-натам главата си върху тайно подарената й от Форбах вълшебна възглавница. Дормио наистина не заслужаваше да се тревожи за него, но ако утре той не намери отклик при баща й, няма ли тя да страда най-много от това? Нима нищо не можеше да направи? Като дете на своето време и жена на всички времена, тя не се отклоняваше от веднъж оформената мисъл за ефикасността на мечтата. Но единственото, което имаше на разположение, бе собствената й възглавница, напълнена с илюзорен газ и заредена с онези вечни мелодии, които открай време и навсякъде събуждаха в човешките сърца любовен копнеж: