ала заключителните стихове не ми идваха наум.
Форбах погледна въпросително Амалия и попита Зиблер:
— А как сънят ви обрисува това настроение? Защото сънят говори само в картини.
— Съвсем правилно, само че аз не можах да ги запомня и трябва да се задоволя с това, да ви опиша общото впечатление. Но същественият момент бе този: Гласуваше се монополът върху сънищата и мечтите, а накрая аз трябваше да имам решаващия глас. Гласувах „за“, монополът се прие и аз незабавно станах министър на мечтите. Да, бях отговорен ръководител на целия гигантски апарат за разпределение на сънища и блянове. Бях затънал до шия в сапунени мехури, които непрекъснато трябваше да разпределям на различни страни, като духах безспир сред купчината; тогава те се разпиляваха по вси посоки и все нови избликваха. В един грамаден амфитеатър се бе настанил целият народ, до главата на всекиго поотделно долиташе сапунен мехур и се спукваше; превръщаше се в късчета счупено стъкло, които хората с гримаси ми хвърляха обратно и скоро затънах до гърдите в острите стъкълца. „Това не е моята мечта“ — викаше един. „Искам друга мечта“ — настояваше втори. „Днес изобщо не искам никаква мечта“ — упорствуваше трети. „Та това са долнопробни глупости“ — възмущаваше се четвърти и така продължаваха оплакванията, и всеки път парчетата стъкло хвърчаха около главата ми. Сега видях, че виковете съвсем не идеха от хората, наоколо седяха големи, печатни вестникарски букви и една удивителна ми крещеше: „Вижте, ваше височество, господин Зиблер, сега ние ще се заемем с бюджета за сънищата и мечтите, а пък вие ще трябва да изсънувате обратно цялата история, която ни принудихте да сънуваме, само че отзад напред.“ При това планината от натрошено стъкло около мене ставаше все по-висока, но и аз самият растях заедно с нея и тъпчех развалините под краката си. Това ми причиняваше болка, но сърцето ми преливаше от гордост, струваше ми се, като че ли всички бунтуващи се създания са част от мене и аз трябва да се пожертвувам за тях, за да ги напоя и нахраня с животворния си дъх. И аз духах и духах с все сила нови и нови мехурчета-мечти сред тълпата. Все по-грамадни и по-грамадни извираха те и покриха цялото събрание. Дъхът ми започна да спира, гърдите ми щяха да се пръснат, така мощно духах; и вярвах твърдо, че сега всички би трябвало да ми благодарят, защото изцяло обгърнах народа с розови сънища и мечти. Но късчетата стъкло отново полетяха към пода. Трибуните се издигаха по-високо и по-високо, а от низините към мене достигаха оглушителни крясъци: „Не искаме твоето униформено световно настроение! Долу обикновената мечта!“ Аз обаче виках в отговор: „Вземете каквото имам, не мога друго да ви дам!“ Така правех с последни сили облаци от сапунени мехури и имах чувството, сякаш се разпадам на милиони части. Хората наоколо посягаха към тях, доближаваха ги до очите си и яростно ги захвърляха.
„На всеки сапунен мехур има негов портрет! — ревяха те. — Сега трябва и за него самия да мечтаем!“ В този момент в окото ми влезе едно стъкълце и като че ли нова светлина изгря около мене, и аз видях, за свой ужас, че всички сапунени мехури в цялото помещение носеха собствения ми образ, навсякъде виждах само себе си, не духах повече, но мехурите с портрета ми продължаваха да прииждат, трупаха се около мене и заплашваха да ме задушат; само в далечината още глухо тътнеха гневните гласове и аз напразно посягах с ръце наоколо, за да се вкопча в друг човек, но улавях само себе си. Така се събудих, окъпан в студена пот. И тогава се заклех пред себе си, по-нататък — е, накратко, политиката с мечти ми опротивя.
Възбуден от спомена, той крачеше нагоре-надолу из стаята.
— Твоята възглавница — пошушна Форбах на годеницата си, — ти си…
Амалия кимна.
— Не ме издавай — помоли тя.
— Няма — обеща Дормио, — но ти виждаш последиците от изкуственото ощастливяване с мечти. Можем да предначертаем само общите белези, успехът винаги се решава от индивидуалността. Защото сънят възниква от запаса струпани в съзнанието представи съобразно с обичайните асоциации. По този начин Азът се отделя от Аза и безкрайното разнообразие на тази действителност не е в състояние да обхване, а камо ли да направлява сънищата и мечтите или някакво дълбокомъдрено и добронамерено мислене. Твоята възглавница доставяше самосъзнание и жертвоготовност, но това, което при влюбените се разтваря в благозвучна хармония, при партийния деец се превръща в обезпокоителна борба. Щастието на влюбените расте с отдаването на личността, щастието на народите изисква свободното развитие на индивида.