Взех си кофите, излях помията, налях чиста вода, сложих сапун и свалих щорите от единия прозорец. Измъкнах летвичките, сложих ги на масата и ги загледах.
Джим намина на път за кенефа.
— Кво става бе?
— Не мога повече.
Джим излезе от кенефа и отиде до бара, за да си вземе бирата. Започна да чисти щорите.
— Джим, недей.
Отидох до бара и си поръчах уиски. Когато се връщах едно от момичетата сваляше един комплект щори.
— Внимавай да не се порежеш — казах й аз.
След няколко минути в задния салон се бяха събрали пет-шест човека, които си говореха и се смееха, дори Хелън бе дошла. Всички чистеха щорите. Скоро целият бар се премести отзад. Аз изпих още две уискита. Щорите бяха изчистени и окачени. Стана за нула време. Просто светеха. Дойде Били Бой.
— Няма за какво да ти плащам.
— Работата е свършена.
— Но не я свърши ти.
— Не се прави на стиснат педераст, Били — каза някой.
Били Бой измъкна пет долара и аз ги взех. Седнахме на бара.
— Пиене за всички! — сложих петарката на бара. — И едно за мен.
Томи се въртеше наоколо и наливаше пиене.
Аз си изпих моето, а Томи прибра петте долара.
— Дължиш на бара три долара и петнайсет.
— Запиши го в тефтера.
— ОК, как ти е последното име?
— Чинаски.
Знаеш ли го тоя за поляка, дето отишъл до клозета?
— Да.
Пих, докато затвориха. Преди да тръгна, се огледах. Хелън се беше измъкнала. Хелън ме бе излъгала.
Абсолютна кучка, помислих си, уплаши се от здравото ебане.
Излязох и закрачих към стаята си. Луната ярко светеше. Стъпките ми отекваха в празната улица, като че ли някой ме следеше. Огледах се. Въобразявах си. Бях напълно сам.
23
Когато пристигнах в Сейнт Луис, беше много студено, всеки момент щеше да завали сняг и аз си намерих стая в една хубава чиста къща, стая на втория етаж, отзад. Здрачаваше се, а ме бе налегнала депресията и за това си легнах рано и някак си успях да заспя.
Когато се събудих сутринта, беше много студено. Треперех неистово. Станах и видях, че един от прозорците е отворен. Затворих прозореца и отново си легнах. Беше ми лошо, повдигаше ми се. Успях да поспя още един час. Станах, облякох се и едва се добрах до тоалетната, за да повърна. Съблякох се и отново си легнах. След малко се почука на вратата. Не отговорих. Чукането продължи.
— Да? — попитах аз.
— Добре ли сте?
— Да.
— Може ли да влезем?
— Заповядайте.
Две момичета. Едната беше закръглена, но румена и свежа, облечена в розова рокля на цветя. Лицето й бе приятно. Другата носеше широк стегнат колан, който подчертаваше отличната й фигура. Косата й бе дълга и тъмна и имаше сладко носле. Носеше обувки с високи токове и бяла, силно деколтирана блуза, краката й бяха съвършени. Тъмните й, много тъмнокафяви очи ме гледаха заинтригувано, много заинтригувано.
— Аз съм Гертруд — каза тя, — а това е Хилда.
Докато Гертруд пресичаше стаята, за да стигне до леглото ми, Хилда успя да се изчерви.
— Чухме ви в банята. Болен ли сте?
— Да, но не е нещо сериозно. Сигурен съм. Спах на отворен прозорец.
— Госпожа Даунинг, хазяйката, ще ви направи бульон.
— Не, не. Няма нужда.
— Ще ви се отрази добре.
Гертруд пристъпи към леглото ми. Хилда си остана там, където беше — чиста, свежа и зачервена. Гертруд пазеше равновесие на високите си токове.
— Отскоро ли сте в града?
— Да.
— Не сте в армията?
— Не.
— С какво се занимавате?
— С нищо.
— Не работите?
— Не работя.
— Разбира се — каза Гертруд на Хилда, — виж ръцете му. Той има най-красивите ръце на света. Личи си, че никога не е работил.
Хазяйката, госпожа Даунинг, почука. Тя беше едра и мила. Представих си, че мъжът й е мъртъв, а тя е религиозна. Носеше голяма купа телешки бульон, като го държеше високо във въздуха. От бульона се вдигаше пара. Поех го. Разменихме си любезности. Да, мъжът й бе починал. Тя беше много религиозна. На шкафчето остави сухарин, сол и черен пипер.
— Благодаря ви.
Госпожа Даунинг погледна към момичетата.
— А сега ние ще си вървим. Надявам се, скоро да се оправите. И се надявам, че момичетата не са ви обезпокоили много?
— О, не — аз се ухилих на бульона. Това й хареса.
— Хайде, момичета.
Госпожа Даунинг остави вратата отворена. Хилда се изчерви за последен път, усмихна се незабележимо и излезе. Гертруд остана. Наблюдаваше ме как ям.
— Хубав ли е?
— Искам да ви благодаря на всички. Всичко това е… е много необичайно за мен.
— Тръгвам си — тя се обърка и много бавно закрачи към вратата. Хълбоците й се движеха под тясната черна пола. Краката й бяха златни. На вратата спря и се обърна. Погледна ме с тъмните си очи. Аз бях прикован, горях. Щом почувства моята реакция, тя тръсна глава и се изсмя. Вратът й бе прекрасен и тази коса… Тръгна надолу по коридора, като остави вратата открехната.