Взех солта и пипера, сложих в бульона, натроших вътре сухарина и излях течността в болния си организъм.
24
Намерих си работа в един магазин за дамски дрехи. Дори по време на Втората световна война, когато се предполагаше, че има недостиг на мъжка работна ръка, за всяка работа имаше четири-пет кандидати. (Поне за нискоквалифицираните места) Чакахме с попълнените формуляри в ръце. Рождена дата? Ерген? Женен? Образование? Последна работа? Защо си напуснал? Бях попълнил толкова много формуляри за постъпване на работа, че отдавна бях запомнил верните отговори. Тъй като тази сутрин станах късно от леглото, бях последен. Интервюира ме плешив мъж със странни кичури коса над всяко ухо.
— Да… — каза той и ме погледна.
— Писател съм. Временно изгубих вдъхновението си.
— О, писател, виж ти!
— Да.
— Сигурен ли си?
— Не, не съм.
— Какво пишеш?
— Най-вече разкази. А освен това привършвам един роман.
— Роман, а?
— Да.
— Как се казва?
— „Канещата чешма на моята съдба“.
— О, това ми харесва. За какво се разправя?
— За всичко.
— За всичко? Искаш да кажеш, примерно, че разказва за болестта рак?
— Да.
— А какво ще кажеш за жена ми?
— И тя е вътре.
— Не думай. Защо искаш да работиш в магазин за дамски дрехи?
— Винаги съм харесвал дами, облечени в дамски дрехи.
— Учил си две години в колеж?
— Да.
— Можеш ли да ми покажеш документ?
Връчих му документ. Той ми го върна.
— Нает си.
25
Намираме се в едно мазе. Стените са боядисани в жълто. Опаковаме нашите дамски дрехи в продълговати картонени кутии, дълги около метър и широки трийсет-четирийсет сантиметра. За да се сгънат така, че да не се измачкат, се изискваше известно умение. С тази цел уплътнявахме кутиите с картон и хартия, бяхме получили подробни инструкции. За доставки извън града използвахме пощата. Всеки от нас си имаше собствен кантар и метър за пресмятане на пощенските разходи. Пушенето беше забранено.
Ларабии беше началник на пакетажа. Клайн беше помощник-началник. Ларабии беше босът. Клайн се опитваше да измести Ларабии от поста му. Клайн беше евреин и собствениците на магазина бяха евреи, а Ларабии беше нервен. Клайн и Ларабии спореха и се караха по цял ден, а също и вечер. Да, вечер. Проблемът, както и навсякъде през военните години, беше работното време. Работодателите предпочитаха да скапват от работа няколко души, вместо да наемат повече хора, които да работят по-малко. Дай на боса осем часа и той ще поиска още. Никога няма да те прати вкъщи след шест часа, например. Току-виж си се размислил в свободното си време.
26
Винаги, когато излизах в коридора, Гертруд беше там. Тя бе съвършен, чист, влудяващ секс, знаеше го и го разиграваше, изпускаше го и ти разрешаваше да страдаш. Това я караше да се чувства щастлива. И на мен не ми бе кофти. Тя можеше лесно да ме отреже и да ми откаже дори удоволствието да го зърна. Като повечето мъже в това положение осъзнах, че нищо няма да получа — задушевни разговори, вълнуващи пътувания с увеселителното влакче, дълги неделни разходки — докато не й обещая някакви странни неща.
— Ти си способен тип. Обичаш да си сам, нали?
— Да.
— Какво ти има?
— От дълго време се чувствам зле.
— А сега зле ли ти е?
— Не.
— Тогава какво не е наред?
— Не обичам хората.
— Мислиш ли, че това е редно?
— Вероятно не.
— Ще ме заведеш ли някоя вечер на кино?
— Ще опитам.
Гертруд се полюшваше пред мен. Полюшваше се на високите си токове. Движеше се напред. Тук-там тялото й ме докосваше, но аз просто не можех да откликна. Между нас имаше пропаст. Разстоянието бе прекалено голямо. Чувствах се, като че ли тя говори на личност, която бе изчезнала, която вече не бе тук, вече не бе жива. Погледът й минаваше през мен. Не можех да установя връзка с нея. Не че ме бе срам заради това, просто бях смутен и безпомощен.
— Ела с мен.
— Какво?
— Искам да ти покажа стаята си.
Последвах Гертруд надолу по коридора. Тя отвори вратата и аз влязох. Стаята излъчваше женственост. Огромното легло бе покрито с плюшени животни. Всички животни изглеждаха учудени и ме зяпаха — жирафи, мечки, лъвове, кучета. Въздухът бе парфюмиран. Всичко беше спретнато и чисто и изглеждаше меко и удобно. Гертруд пристъпи към мен.
— Харесваш ли стаята ми?