— Хубава е. Да, харесва ми.
— Моля те, не казвай на госпожа Даунинг, че съм те поканила тук, дълбоко ще се възмути.
— Няма.
Гертруд безмълвно стоеше до мен.
— Трябва да тръгвам — казах аз най-накрая. Отидох до вратата, отворих я, затворих я зад мен и се върнах в стаята си.
27
След като загубих няколко пишещи машини в заложни къщи, аз просто се отказах от идеята да притежавам такова нещо. Пишех разказите си на ръка и в този вид ги изпращах. Пишех ги с писалка. Научих се да пиша много бързо с печатни букви. Усъвършенствах се дотам, че пишех по-бързо с печатни букви, отколкото нормално. Пишех по три-четири разказа на седмица. Пращах ги по пощата. Представях си как редакторите на „Атлантик Мънтли“ и „Харпърс“ казват:
— Ей, пристигна пак нещо от онова куку…
Една вечер заведох Гертруд на бар. Седяхме на една маса и пиехме бира. Навън валеше сняг. Чувствах се малко по-добре от обикновено. Пиехме и си говорехме. Мина около час. Започнах да се взирам в очите на Гертруд и тя в моите. „Трудно се намира в наши дни добър мъж“, каза джубоксът. Тялото на Гертруд се движеше в такт с музиката, главата й се движеше в такт с музиката и тя се взираше в очите ми.
— Имаш много странно лице — каза тя. — Всъщност ти не си грозен.
— Работник в склад, опитващ да се издигне.
— Бил ли си някога влюбен?
— Любовта е за истинските хора.
— Изглеждаш истински.
— Не обичам истински хора.
— Не ги обичаш?
— Мразя ги.
Пихме още малко, като си разменяхме по някоя друга дума. Продължаваше да вали сняг. Гертруд обърна глава и се загледа в хората. После ме погледна.
— Колко е хубав!
— Кой?
— Онзи войник там. Седи сам. Така изправен седи! И носи всичките си медали.
— Хайде, да се махаме оттук.
— Но още е рано.
— Ако искаш остани.
— Не, искам да дойда с теб.
— Все ми е едно.
— Заради войника ли? Затова ли се ядоса, заради войника?
— Уф, глупости!
— Заради войника, нали?
— Аз си тръгвам.
Станах, оставих бакшиш и тръгнах към вратата. Зад мен чух Гертруд. Тръгнах по улицата, газейки в снега. Тя ме настигна и тръгна до мен.
— Дори такси не взе. С тези обувки в снега!
Не отговорих. Минахме пеша четирите преки до вкъщи. Качихме се заедно по стълбите. Аз тръгнах надолу по коридора към моята стая, отворих вратата, затворих я, съблякох се и си легнах. Чух я как хвърли нещо в стената на стаята си.
28
Продължих да печатам на ръка разказите си. Повечето ги пращах на Клей Гледмор, издател на нюйоркското списание „Фрънтфайър“, което аз обожавах. Плащаха само 25 долара на разказ, но Гледмор бе открил Уилям Сароян и много други, а е бил и близък приятел на Шърууд Андерсън. Много от моите неща Гледмор връщаше със забележки написани лично от него. Наистина не бяха дълги, но бяха мили и окуражаващи. По-големите издателства използваха готови бланки, когато отказваха нещо. Гледмор също пращаше понякога готови отговори, но дори и те излъчваха известна топлина: „Съжаляваме много, уви, трябва да ви откажем… но…“.
И така, аз тормозех Гледмор с четири-пет разказа на седмица. Междувременно работех в мазето на магазина за дамски облекла. Клайн все още не бе изместил Ларабии. Кокс, другият работник, не даваше пет пари за нищо стига да можеше да се измъкне на всеки двайсет и пет минути на стълбището, за да изпуши една цигара. Работното време престана да ми прави впечатление. Когато бях свободен пиех все повече и повече. Осемчасовият работен ден бе изчезнал завинаги. Бях се примирил с мисълта, че когато сутрин вляза в мазето, ще изляза най-малко след единайсет часа. Включително и съботите, когато трябваше да сме на половин ден, но работехме цял ден. Беше война, а дамите купуваха рокли като луди.
Този ден бяхме работили дванайсет часа. Облякох си палтото, излязох от мазето, запалих цигара и закрачих по коридора към изхода, когато чух гласа на шефа:
— Чинаски!
— Влез за малко.
Шефът ми пушеше дълга скъпа пура. Изглеждаше добре отпочинал.
— Това е моят приятел, Карсън Гентри.
Карсън Гентри също пушеше дълга скъпа пура.
— Господин Гентри също е писател. Интересува се много от литература. Казах му, че пишеш и той изяви желание да се запознае с теб. Нали нямаш нищо против?
— Не, нямам нищо против.
Двамата стояха, гледаха ме и пушеха дългите си пури. Минаха няколко минути. Те поемаха дима, изпускаха го и ме гледаха.
— Имате ли нещо против да си вървя? — попитах аз.
— Ако искаш — каза шефът ми.
29
Винаги се прибирах пеша. Къщата ми беше на шест-седем преки. Всички дървета покрай улицата бяха еднакви — малки, криви, полузамръзнали, без листа. Харесвах ги. Разхождах се под студената луна.