Сцената в кабинета се запечата в съзнанието ми. Пурите, хубавите дрехи. Представях си вкусни бифтеци, коли, които пътуват по лъкатушни алеи, водещи до красиви къщи. Безделие. Пътешествия из Европа. Хубави жени. Да не са толкова по-умни от мен? Единствената разлика бяха парите и желанието да ги събереш.
И аз ще го направя! Ще пестя всеки цент. Ще родя великолепна идея, ще взема заем. Ще наемам и уволнявам. В бюрото си ще държа бутилка уиски. Жена ми ще носи сутиен 40-ти номер, а поклащането на задника й ще кара вестникарчето на ъгъла да се празни в панталоните. Ще я мамя, тя ще знае, но ще си трае, за да живее в моята къща, сред моето богатство. Ще уволнявам хора само за да видя изумения им поглед. Ще уволнявам жени, които не заслужават да бъдат уволнени.
Надежда. Какво друго му трябва на човек. Липсата на надежда обезкуражаваше хората. Спомням си как в Ню Орлиънс живеех на две захарни пръчки от по 25 цента на ден, и така със седмици, за да имам свободно време да пиша. Гладът за съжаление не подобрява изкуството. Само му пречи. Душата на човек е вкоренена в стомаха му. Човек пише по-добре, след като е изял телешки бифтек и е изпил половин бутилка уиски, отколкото след като е изял една захарна пръчка за 25 цента. Митът за гладуващия творец бе измама. Когато веднъж осъзнаеш, че всичко е измама, ставаш мъдър и започваш да гориш и колиш себеподобните си. Ще построя империя върху съсипаните тела и съдби на беззащитните мъже, жени и деца — ще им го набутам целия. Ще им покажа аз на тях!
Бях вкъщи. Изкачих стълбите до вратата на моята стая. Отключих и светнах лампата. Госпожа Даунинг бе оставила пощата ми до вратата. Имаше голям кафяв плик от Гледмор. Взех го. Тежеше от върнатите ръкописи. Седнах и го отворих.
„Уважаеми господин Чинаски,
Връщаме Ви тези четири разказа, но си оставяме «Моята пияна от бира душа е по-тъжна от всички мъртви коледни елхи на света». Следим работите Ви от дълго време и приемаме вашия разказ с най-голямо удоволствие.
Станах от стола, като държах в ръка писмото. Първият приет. От най-престижното литературно списание на Америка. Никога досега светът не е изглеждал толкова хубав, изпълнен с обещания. Седнах на леглото и отново го прочетох. Изучих всяка извивка от подписа на Гледмор. Станах, занесох писмото до бюрото и го оставих. После се съблякох, загасих лампата и си легнах. Не можех да заспя. Станах, светнах и отидох до бюрото. Отново го прочетох:
„Уважаеми господин Чинаски…“
30
Често срещах Гертруд в коридора. Говорехме си, но повече не я поканих да излезем. Тя стоеше съвсем близо до мен, нежно се поклащаше, от време на време залиташе като пияна върху много високите си токове. Една неделна сутрин се озовах на поляната пред къщата заедно с Гертруд и Хилда. Момичетата нравеха снежни топки, смееха се, пищяха и ме целеха. Тъй като никога не бях живял на място, където вали сняг, в началото бях бавен. Но скоро се научих как се правят и мятат снежни топки. Гертруд стреля, изпищя. Беше великолепна. Цяла изтъкана от огън и светлина. За момент ми се прииска да пресека поляната и да я сграбча. Отказах се и тръгнах надолу по улицата. Около мен свистяха снежни топки.
Десетки хиляди млади мъже се биеха в Европа и Китай, на Тихоокеанските острови. Когато се върнеха, тя щеше да си намери някой. Нямаше да й е трудно. Не и с това тяло. Не и с тези очи. Дори и Хилда нямаше проблеми.
Усетих, че ми е време да напусна Сейнт Луис. Реших да се върна в Лос Анжелис. Междувременно продължих редовно да пиша разкази, да се напивам, да слушам Петата симфония на Бетховен, Втората на Брамс…
Една вечер след работа се отбих в местния бар. Седнах и изпих пет или шест бири, после станах и се прибрах пеша. Когато минавах край вратата на Гертруд видях, че е открехната.
— Хенри…
— Здрасти — приближих се до вратата, погледнах я. — Гертруд, заминавам си. Днес предупредих в службата.
— О, съжалявам.
— Бяхте много мили с мен.
— Ами, преди да заминеш искам да се запознаеш с приятеля ми.
— Приятелят ти?
— Да. Той току-що се нанесе. В стаята в дъното.
Последвах я. Почука и аз застанах зад нея. Вратата се отвори — панталони на сиво-бяло райе, карирана риза с дълги ръкави, вратовръзка. Тънки мустачки. Празни очи. От едната му ноздра се бе проточил сопол — тънка, почти незабележима нишка, която се събираше на мустачките в малко, блестящо топче. Всеки момент щеше да капне, но засега си стоеше там и отразяваше светлината.