— Джоуи — каза тя. — Искам да се запознаеш с Хенри.
Стиснахме си ръцете. Гертруд влезе. Вратата се затвори. Отидох в стаята си и започнах да си стягам багажа. Това винаги бе приятно занимание.
31
Когато се върнах в Лос Анджелис, си намерих един евтин хотел до улица „Хувър“ и се запих, без да ставам от леглото. Пих три или четири дни. Не можех да се насиля да прочета обявите за работа. При мисълта, че трябва да седя пред човек зад бюро и да му разправям, че искам работа, че съм квалифициран за тази работа, ми ставаше лошо. Откровено казано животът ме ужасяваше, всичко, което човек трябваше да върши, за да може да яде, спи и да се облича. Така че си стоях в леглото и пиех. Когато пиеш, светът пак си е там навън, но не те държи за гърлото.
Една вечер станах, облякох се и тръгнах из града. Озовах се на улица „Алварадо“. Вървях, докато не стигнах до един приветлив бар. Влязох, беше тъпкано. На бара имаше само едно свободно място. Седнах. Поръчах си скоч и сода. От дясната ми страна седеше закръглена блондинка, бузите и кожата на врата й бяха отпуснати, очевидно пиянде. Но в чертите й все още просветваше красота, а тялото й изглеждаше стегнато, младо и добре оформено. Всъщност, краката й бяха дълги и хубави. Когато дамата доизпи чашата си, я попитах дали иска още. Тя отвърна „да“. Купих й.
— Страшни тъпаци има тука — каза тя.
— Навсякъде, но най-вече тука — казах аз.
Платих за още три или четири тура. Не говорехме.
Тогава й казах:
— Това беше. Нямам повече пари.
— Сериозно ли говориш?
— Да.
— Имаш ли къде да живееш?
— Апартамент, платен за още три-четири дни.
— И нямаш никви пари? И нищо за пиене?
— Не.
— Ела с мен.
Излязох след нея от бара. Отзад изглеждаше много добре. Отидохме до най-близкия магазин. Тя каза на продавача, че иска две бутилки уиски, един кашон бири, два пакета цигари, чипс, смесени ядки, малко „алка-зелцер“, една хубава пура. Продавачът ги сметна.
— Напиши ги на сметката на Уилбър Окснърд — каза тя.
— Чакай, трябва да се обадя по телефона — продавачът навъртя един номер и говори известно време. Затвори. — Става — каза той.
Помогнах й да вземе нещата и излязохме навън.
— Къде ще ходим с тези неща?
— В твоя апартамент. Имаш ли кола?
Заведох я при колата. Бях си я купил на една разпродажба в Комптън за тридесет и пет долара. Радиаторът течеше, ресорите бяха счупени, но вървеше.
Отидохме у нас, сложих нещата в хладилника, налях две чаши, занесох ги в хола, седнах и запалих пурата. Тя стоеше на канапето срещу мен с кръстосани крака. Имаше зелени обеци.
— Готин — каза тя.
— Какво?
— Мислиш се за супер Готин, мислиш, че си страшен Пич.
— Не — казах аз.
— Да, така е. Личи си по всичко. Все пак те харесвам. Веднага те харесах.
— Вдигни си малко роклята.
— Обичаш ли крака?
— Да. Вдигни си роклята малко по-нагоре.
Направи го.
— О, Господи, още по-нагоре, още!
— Виж кво, да не си някакъв психопат. Имало някакъв дето тормозел жените, забивал ги, водел ги в апартамента си, после ги събличал и с джобно ножче чертаел кръстословици по телата им.
— Не съм.
— А има и такива, дето те ебат, а после те нарязват на малки парченца. Намират част от гъза ти набутан във водосточна тръба в Плайя Дел Рей, а дясната ти цица в кофа за боклук на крайморската улица.
— Отдавна престанах да се занимавам с такива неща. Вдигни си полата още по-високо.
Тя си вдигна полата още по-високо. Бе като началото на живота и смеха, това бе истинският смисъл на слънцето. Станах, седнах до нея и я целунах. После отидох да налея още уиски и пуснах радиото. Хванахме началото на нещо от Дебюси.
— Харесваш ли такава музика? — попита тя.
По някое време през нощта, както си говорехме, паднах от канапето. Лежах на земята и гледах тези прекрасни крака.
— Скъпа, — казах — аз съм гений, но никой освен мен не го знае.
Тя ме гледаше отгоре.
— Стани от пода, идиот такъв, и ми донеси пиене. Донесох й пиене и се сгуших до нея. Чувствах се глупаво. Малко по-късно си легнахме. Лампата бе загасена и аз бях отгоре. Вкарах й го.
— Между другото как се казваш?
— Какво значение има, по дяволите? — полита тя.
32
Казваше се Лора. Беше два часа следобед и ние вървяхме по пътеката зад мебелния магазин на улица „Алварадо“. Носех си куфара. Там отзад имаше голяма бяла къща — дървена, два етажа, стара, бялата боя се лющеше.
— Стой далеч от вратата — каза тя. — На средата на стълбището има огледало, в което се вижда кой е на вратата.
Лора позвъни, а аз се скрих отдясно на вратата.