— Нека ме види, а като избръмчи домофона ще влезеш зад мен.
Домофонът избръмча и Лора отвори вратата. Последвах я, като оставих куфара си в началото на стълбите. Уилбър Окснърд стоеше горе и Лора изтича към него. Уилбър беше стар посивял мъж с една ръка.
— Скъпа, толкова се радвам да те видя — Уилбър я прегърна с едната си ръка и я целуна. Когато се разделиха, той ме видя.
— Кой е този?
— О, Уили. Искам да се запознаеш с един мой приятел.
— Здрасти — казах аз.
Уилбър не отговори.
— Уилбър Окснърд, Хенри Чинаски — представи ни Лора.
Уилбър пак не отговори. Най-накрая каза:
— Хайде, качете се.
Последвах Уилбър и Лора през предната стая. По земята имаше монети от 5, от 10, от 25 цента. В средата на стаята стоеше електрически орган. Влязохме в кухнята и седнахме на една маса. Лора ме представи на двете жени, които бяха на масата.
— Хенри, това е Грейс, а това е Джери. Момичета, това е Хенри Чинаски.
— Здрасти — каза Грейс.
— Как си? — попита Джери.
— За мен е удоволствие!
Пиеха уиски, като го разреждаха с бира. В средата на масата имаше купа, пълна с черни, и зелени маслини, люти чушки и туршия. Протегнах ръка и си взех една люта чушка.
— Сипи си — каза Уилбър, като посочи към бутилката уиски. Вече бе сложил една бира пред мен. Налях си.
— С какво се занимаваш? — попита Уилбър.
— Писател — каза Лора. — Печатат го в списанията.
— Наистина ли си писател? — попита ме той.
— Кажи-речи.
— Трябва ми писател. Добър ли си?
— Всеки писател си мисли, че е добър.
— Трябва ми някой, който да напише либрето за една опера. Аз съм я композирал. Казва се „Императорът на Сан Франциско“. Чувал ли си тази история за един, който искал да стане император на Сан Франциско?
— Не, не, не съм.
— Много е интересно. Ще ти дам една книга за него.
— Добре.
Известно време си стояхме така и пиехме. Всички, жени бяха в средата на трийсетте, привлекателни и сексапилни и го знаеха.
— Харесваш ли пердетата? — попита ме той. — Момичетата ги ушиха. Много ги бива.
Погледнах към пердетата. Бяха отвратителни. Целите в огромни червени ягоди и листа.
— Харесват ми — казах аз.
Уилбър донесе още бири и ние отново си наляхме от бутилката уиски.
— Не се притеснявай — каза Уилбър, — има още една бутилка.
— Благодаря, Уилбър.
Той ме погледна.
— Схвана ми се ръката — той вдигна ръка и размърда пръсти. — Едва си мърдам пръстите. Мисля, че скоро ще умра. Докторите не могат да разберат какво ми има. Момичетата мислят, че се шегувам, подиграват ми се.
— Аз не мисля, че се шегуваш — казах му. — Вярвам ти.
Пихме по още две.
— Харесваш ми — каза Уилбър. — Имаш вид на патил човек, имаш стил. Повечето хора нямат стил. А ти имаш стил.
— Не знам какво имаш предвид под стил — казах аз, — но иначе вярно е, че съм патил.
— Да отидем в другата стая. Искам да ти изсвиря няколко хора от операта.
— Чудесно — казах аз.
Отворихме нова бутилка, взехме бири и отидохме в другата стая.
— Уилбър, искаш ли да ти сготвя супа? — попита Грейс.
— Де се чуло и видяло, някой да яде супа, докато свири на орган.
Всички се засмяхме. Ние всички харесвахме Уилбър.
— Всеки път, като се напие хвърля пари по пода — прошепна ми Лора. — Говори ни гадости и ни цели с монети. Казва, че толкова струваме. Понякога става много гаден.
Уилбър стана, отиде в спалнята и се върна с моряшка шапка на главата. Седна зад органа и започна да свири с едната си ръка, с болните си пръсти. Звукът беше много силен. Ние седяхме, пиехме и слушахме. Когато свърши, аз изръкоплясках.
Уилбър се завъртя на столчето си.
— По-миналата вечер момичетата бяха тук — каза той — и изведнъж някои изкрещя: „БАНДИТИ!“. Трябваше да ги видиш как тичат, някои голи, други по гащи и сутиен, хукнаха навън и се скриха в гаража. Страшно смешно. Аз си седях тук, а те лека-полека започнаха да се връщат. Умрях от смях!
— Кой изкрещя „БАНДИТИ!“? — попитах аз.
— Аз, разбира се — каза той.
После стана, отиде в спалнята си и започна да се съблича. Виждах го как седи на ръба на леглото по бельо. Лора влезе при него, седна на леглото и го целуна. После излезе и Грейс и Джери влязоха. Лора ми посочи с ръка към стълбището. Отидох да си взема куфара.
33
Когато се събудихме, Лора ми разправи за Уилбър. Беше девет и трийсет сутринта и в къщата цареше мъртвя тишина.
— Той е милионер — каза тя. — Старата къща лъже. Дядо му е купувал земя наоколо. А също и баща му. Грейс е негово момиче, но го прави луд. Пък и той е стиснато копеле. Обича да се грижи за жените по баровете, които нямат къде да живеят. Но им дава само храна и подслон, никакви пари. Пие се само когато той ние. Въпреки че Джери го изработи една нощ. Нацървил го и я гонел около масата и тя му казала: „Не, не, само ако ми даваш по петдесет долара на месец за джобни!“ Накрая той се подписал на парче хартия и най-големият майтап е, че в съда го признали! Сега трябва да й дава по петдесет долара на месец, а така е наредено, че като умре, семейството му трябва да продължи да дава парите.