— Моя Боби Бой… какъв е номерът му? — изкрещях аз на някакъв еднокрак мъж, като профучахме край него. Преди да може да ми отговори, вече се бях отдалечил толкова, че не можах да го чуя. Мени тичаше към гишето за пет доларови залози. Когато стигнах, вече си бе взел квитанцията.
— Какъв е номерът?
— Осем! Осмият кон!
Дадох петте си долара, получих квитанция и в този момент звънеца зазвъня, преградките на гишетата хлопнаха и конете тръгнаха.
На дъската залога за Боби бе четири към едно, срещу шест към едно в сутрешните състезания. Кон три бе фаворит с шест към пет. Състезанието бе за осем хиляди долара, една миля и една шестнайсета. На първата обиколка фаворитът имаше преднина от три четвърти дължина, а Боби препускаше до него. Като палач. Тичаше леко и сигурно.
— Трябваше да заложим десет — казах аз. — Ние сме.
— Да, гепихме победителя. Ние сме, освен ако някоя дебелогъза кранта не се откъсне от групата.
Боби тича рамо до рамо с фаворита до средата на последната обиколка и тогава, по-рано отколкото очаквах, направи своя удар. Това беше номер, който жокеите от време на време използваха. Боби заобиколи фаворита, мина пред него и точно тогава спринтира, а не по-късно. На края на правата отсечка имаше преднина от три и половина дължини. Тогава от групата излезе конят, който трябваше да победим, кон четири, залозите за него бяха девет към едно, а той наближаваше. Но Боби летеше. Спечели с лекота и с преднина от две и половина дължини, а ние по десет и четирийсет долара.
45
На следващия ден, като отидохме на работа, ни заразпитваха за внезапното ни изчезване. Признахме, че сме отишли на последното състезание и че мислим и този следобед да отидем. Мени си бе избрал кон, аз също. Някои от момчетата ни попитаха, дали не бихме взели и техните залози. Казах им, че не знам. На обед аз и Мени отидохме в кафенето да ядем.
— Хенк, ще им вземем залозите.
— Те нямат пари, Мени — всичко, което имат са парите, които жените им дават за кафе и дъвка, не можем да се мотаме със залози от по два долара.
— Ние няма да залагаме парите им, а ще ги прибираме за нас.
— Да предположим, че спечелят.
— Няма да спечелят. Винаги избират губещ кон. Имат някаква способност да избират винаги губещ кон.
— Ами ако заложат на нашия кон.
— Тогава ще знаем, че сме избрали лош кон.
— Мени, какво всъщност правиш в склад за авточасти?
— Почивам си. Мързелът е сковал амбициите ми.
Пихме по още една бира и се върнахме в склада.
46
Когато минавахме през тунела, ги подреждаха на старта. Този път искахме Хепи Нийдлс. Залогът беше само девет към пет и тъй като аз си мислех, че не може да спечелим два дни подред, заложих 5 долара. Мени даде десет. Хепи Нийдлс спечели с един врат, като последните няколко скока излезе извън пистата. Прибрахме тази печалба, а освен това имахме и 32 долара от губещи залози, подарък от момчетата от склада.
Понесе се мълва и работниците и от другите складове, където ходех да взимам части, ми даваха да залагам вместо тях. Мени се оказа прав, много рядко печелеха. Не знаеха как да залагат. Избираха или прекалено големи или прекалено малки залози, а печалбите обикновено бяха по средата. Купих си хубави обувки, нов колан и две скъпи ризи. Собственикът на склада вече не ми изглеждаше така могъщ. На обед, Мени и аз позакъснявахме и отивахме в склада, пушейки скъпи пури. Но все пак убийствено бе всекидневното препускане, за да хванем последното състезание. Тълпата ни познаваше и всеки следобед, когато изскочехме от тунела, ни очакваха. Приветстваха ни и размахваха програми със стартовете и виковете, като че ли се усилваха, когато профучавахме край тях на път за гишетата за залагане.
47
Новият живот не се харесваше на Джан. Бе свикнала да се ебем по четири пъти на ден, бе свикнала да ме вижда беден и унизен. След цял ден в склада, след бясното пътуване и финалния спринт през паркинга и тунела, у мен не оставаше кой знае колко любов. Когато вечер се прибирах, тя отдавна бе почнала да пие.
— Господин Комарджия! — казваше тя, когато аз влезех. Бе напълно облечена — обувки с високи токове, чорапи, стоеше с високо кръстосани крака, поклащайки горния си крак. — Господин Великия Комарджия! Знаеш ли, когато за пръв път те видях ми хареса как мина през стаята. Ти не мина през стаята, ти мина така, като че ли ще минеш и през стена, като че ли притежаваш целия свят, и нищо няма значение. Сега имаш няколко долара в джоба и вече не си същия. Държиш се като зъболекарче или като водопроводчик.
— Джан, не ми пробутвай лайнарщини за водопроводчици.