Factotum (Момче за всичко)

— Да отидем да пием по нещо — казах аз. Вътре имаше дъска. Когато влязохме, залозите за следващото състезание бяха вече на таблото. Поръчахме си на един мъж, който приличаше на бяла мечка. Джан се гледаше в огледалото и се притесняваше за торбичките под очите си и за увисналата кожа на бузите. Аз никога не поглеждах в огледала. Джан надигна чашата си.

— Този старец, дето ни е седнал на местата, абсолютно не му пука. Корав стар пес.

— Не ми харесва.

— Ама те побърка.

— Старец, нищо не можеш да направиш.

— И млад да беше, пак нищо нямаше да направиш.

Погледнах към таблото. Триокият Пийт, като че ли бе добър избор. Допихме си чашите и заложих пет долара. Когато се върнахме на трибуните, старецът все още седеше там. Джан седна до него. Краката им се допряха.

— Какво работите? — попита го Джан.

— Търгувам с недвижимо имущество. Печеля по шейсет хиляди на година, без данъците.

— Тогава защо не си купите запазено място? — попитах аз.

— Това е мое право.

Джан притисна бедрото си в неговото и го дари с най-красивата си усмивка.

— Знаете ли — каза тя, — имате най-хубавите сини очи?

— Хъм… хъм.

— Как се казвате?

— Тони Ендикът.

— Аз се казвам Джан Медоуз. Викат ми Мъглата.

Изкараха конете и състезанието започна. Още с първия скок Триокият Пийт излезе с един врат напред. На последните петдесет метра жокеят извади камшик и започна да го удря. Вторият направи последен скок. На таблото се появи снимка. Знаех, че съм загубил.

— Имате ли една цигара? — Джан попита Ендикът.

Той й подаде. Тя си я пъхна в устата и той й я запали, като притискаха бедра. Те се погледнаха в очите. Протегнах ръка и го сграбчих за яката на ризата. Той увисна, но аз го вдигнах за яката.

— Господине, седнали сте ми на мястото.

— Така е. И какво ще направиш?

— Погледни надолу между краката си. Виждаш ли дупката под пейката? Десет метра са до земята. Ще те хвърля през дупката.

— Не ти стиска.

На таблото се появи номерът ни втория. Бях загубил. Вкарах единия му крак и той увисна. Започна да се съпротивлява с изумителна сила. Заби зъби в лявото ми ухо. Щеше да го отхапе. Вкопчих пръсти в гърлото му и започнах да го душа. От адамовата му ябълка растеше дълъг бял кичур. Отвори уста си си поеме дъх и аз си измъкнах ухото. Набутах и другия му крак. В съзнанието ми просветна снимка на За За Габор. Тя бе хладна, сдържана, безупречна, носеше перли, гърдите й преливаха от деколтираната рокля — тогава устните, които аз никога нямаше да притежавам, казаха: „не“. Пръстите на стареца се бяха вкопчили в една дъска. Висеше под трибуните. Издърпах едната му ръка. След това и другата. Той започна да пада в празното пространство. Падаше бавно. Удари земята, подскочи веднъж, по-високо отколкото човек би очаквал, отново падна, отскочи леко и замря безжизнен. Нямаше кръв. Хората, които седяха около нас, притихнаха. Забиха нос в програмите със стартовете.

— Хайде, да си вървим — казах аз. Джан и аз минахме през страничната вратичка. Все още прииждаха хора. Беше приятен следобед, топъл, без да е горещ, нежен и топъл. Минахме покрай пистата, покрай конюшните и като погледнахме през дъсчената ограда на изток, видяхме как извеждат конете и правят малка обиколка пред трибуните, за да ги покажат. Стигнахме до паркинга и се качихме в колата. Потеглихме. Върнахме се в града: минахме покрай нефтените кладенци и резервоарите и после през равнината, покрай малките ферми, спокойни и спретнати, покрай златните и разрошени купи сено, поолющените мънички къщички, сгушени в подножието на някой хълм, излъчващи уют и топлина. Когато се прибрахме в нашия апартамент, открихме, че няма нищо за пиене. Пратих Джан да купи. Когато се върна, седнахме и пихме, без да си говорим.