В училищния двор за първи път разбрах, че съм идиот. Държаха се с мен, както с другите един-двама идиоти — дразнеха ме, бутаха ме и ми се подиграваха. Единственото ми преимущество пред другите един-двама, тормозени и бити, бе, че аз гледах лошо. Когато ме наобиколяха, не умирах от страх. Никога не ме нападаха, просто накрая се нахвърляха върху другите, а аз наблюдавах.
Джан се размърда, събуди се и ме погледна.
— Буден си?
— Да.
— Ама, че нощ.
— Нощ? По дяволите, денят е това, което ме притеснява.
— Какво искаш да кажеш?
— Знаеш какво!
Джан стана и отиде в банята. Налях й една чаша вино, сложих лед и я поставих на нощното шкафче.
Тя се върна и взе чашата.
— Как се чувстваш? — попита ме тя.
— Как! Аз убих човек, а ти ме питаш как се чувствам.
— К’ъв човек?
— Спомняш си. Не беше чак толкова пияна. Бяхме в „Лос Аламитос“, хвърлих го под трибуните. Твоят синеок бъдещ любовник с годишен доход 60 000 долара.
— Ти си луд.
— Джан, когато се запиеш напълно изключваш. И аз съм същият, но ти си по-зле.
— Вчера не сме били в „Лос Аламитос“. Ти мразиш надбягванията на четвърт миля.
— Дори си спомням имената на конете, на които залагах.
— Цял ден и цяла вечер си седяхме тук. Ти ми разправяше за родителите си. Родителите ти са те мразели. Така ли е?
— Така е.
— И за това сега си малко откачен. Без любов. Всеки се нуждае от любов. Това те е подлудило.
— Хората не се нуждаят от любов. Това, от което имат нужда е успех, независимо какъв. Може и да е любов, но не е задължително.
— Библията казва: „Обичай ближния си…“
— Това може би значи: „Остави го намира“. Излизам за вестник.
Джан се прозя и повдигна гърдите си. Те бяха с един особен кафеникавозлатист цвят — като тен покрит с мръсотия.
— Купи и една малка бутилка уиски.
Облякох се и тръгнах надолу по хълма към „Трета улица“. В подножието на хълма имаше аптека, а до нея бар. Слънцето бе уморено и някои от колите се движеха на запад, а някои се движеха на изток и мен внезапно ме осени, че ако всички се движеха в една посока, всичко щеше да се разреши.
Купих си вестник. Както си стоях го отворих и зачетох. Никъде нищо не се споменаваше за убийство на хиподрума „Лос Аламитос“. Разбира се, бе се случило в област Ориндж. Вероятно област Лос Анджелис съобщават само техните убийства.
Купих плоска бутилка „Транд Дад“ от магазина за алкохол и закрачих нагоре по хълма. Стиснах вестника под мишница и отворих вратата. Хвърлих бутилката на Джан.
— Лед, вода и по едно голямо и за двама ни. Луд съм.
Джан отиде в кухнята, за да приготви пиенето, а аз седнах и отворих вестника на страницата с резултатите от конните надбягвания в „Лос Аламитос“. Прочетох резултата от петото състезание: Триокият Пийт тръгнал 9/2 и бил победен с една муцуна от втория фаворит.
Когато Джан донесе чашите, аз изпих моята на екс.
— Колата остава за теб — казах аз — и половината пари, които са останали.
— Има друга жена, нали?
— Не.
Извадих всички пари и ги разстлах на кухненската маса. Бяха 312 долара и малко дребни. Дадох на Джан ключовете от колата и 150 долара.
— Мици, нали?
— Не.
— Ти вече не ме обичаш.
— Престани с глупостите!
— Писна ти да ме чукаш, нали?
— Просто ме откарай до „Грейхаунд“. Съгласна ли си?
Тя отиде в банята и започна да се приготвя. Бе смазана.
— Между нас нещата се объркаха. Вече не е като в началото.
Налях си още едно и не отговорих. Джан се появи на вратата на банята и ме погледна.
— Хенк, остани при мен.
— Не.
Тя влезе и повече не промълви нито дума. Измъкнах куфара си и започнах да прибирам малкото си вещи. Взех будилника. На нея нямаше да й трябва.
Джан ме остави пред автогарата на „Грейхаунд“. Едва успях да си извадя куфара и тя бе изчезнала. Влязох вътре и си купих билет. После седнах на една от коравите пейки, заедно с другите пътници. Седяхме там и се гледахме един друг, седяхме там и не се гледахме един друг. Дъвчехме дъвка, пиехме кафе, влизахме в чакалните, пикаехме и спяхме. Седяхме на твърдите пейки и пушехме цигари, които не ни се пушеха. Гледахме се един друг и не харесвахме какво виждаме. Гледахме нещата наредени по витрините на павилионите: чипс, списания, фъстъци, бестселъри, дъвки, ментови бонбони, виолетки, свирки-играчки.
53
Маями бе най-далечното място, където можех да отида без да напускам страната. Взех Хенри Милър и се опитвах да го чета през целия път. Когато бе добър, бе много добър и обратното. Имах малка бутилка. После си купих още една и още една. Пътуването продължи четири дни и пет нощи. Като се изключи едно натискане с тъмнокосо момиче, чиито родители не искали повече да го издържат в колеж, нищо особено не се случи. Тя слезе посред нощ на едно необикновено пусто и студено място и изчезна. Винаги съм страдал от безсъние и в автобус мога да спя само ако съм мъртво пиян. А това не смеех да опитам. Когато пристигнахме, не бях спал, нито срал от пет дни и едва ходех. Бе ранна вечер. Приятно бе отново да се шляя по улиците.